AEDVIL

Из „Оги, Лим По и Чудовището“

8_09_Кой е по-страшен – Ураганът или дарът на Ген?

Привечер слънцето подпали хоризонта. Заглъхна дори шепотът на вълните.

“Затишие пред буря… – мислеше си Морският орел и се вглеждаше в океана – на запад, накъдето отлетяха Калин и Оги. – Не ме послушаха… А бурята ще бъде страховита…”

Болката в старите му кости ставаше нетърпима преди буря. Морският орел тежко разпери криле. Спусна се ниско над водата – чак до дъното на крайбрежната пещера. Мисълта му летеше след младия, безумно-смел орел.

Видя Калин и Огненото драконче в разгара на бурята:

Светкавици раздират небето. Облаци врят и кипят. Камшиците на дъжда шибат безмилостно. Ветровете обезсилват крилете и смразяват кръвта. Сиянието на Огненото драконче обгръща Орлето, заедно с Ген и Ави, които  са се сгушили сред перата му.  Но силите на Оги и Калин се изчерпват. Сиянието избледнява и почти изчезва. Крилете натежават. Водните планини се издигат все по-високо, сгромолясват се все по-често, с все по-оглушителен грохот.

“Отклонете се малко на юг, към кратера на подводния вулкан! Там по време на буря се отваря входът към подводна пещера, образувана от коралите в залива.“

Напразно Морският орел се опитва да достигне с мисълта си Калин… Орлето не го чува.

Превъплътил си се в образа на Калин Орела? Разкажи, какво се случи!

Когато ни връхлетя бурята, дори и Оги се изплаши от светкавиците. Ави и Ген се сгушиха между перата ми. Водните планини се издигаха и спускаха страховито. Зъзнехме – мокри до кости. Ветровете налитаха – искаха да разкъсат крилете ми.

Но по-страшен от урагана се оказа дарът на Ген: Брат ми – Зоркото око – виждаше и чувстваше заедно с мен. И аз – заедно с него… Как ли са оцелявали предците ни? Споделяли са силата на мислите и чувствата си. Ами завистта, омразата?

Тъмна и грозна мисъл-чувство пълзеше от брат ми към мен… Той си представяше, как аз падам… И крилете ми натежаваха… Едва успявах да ги помръдна. Той си мечтаеше, как ще бъде винаги пръв, когато потъна в океана… А аз чувствах, как черните океански дълбини ме поглъщат…

Напрегнах последните си сили, отчаяно размахах криле.

Представих си: Как прегръщам брат си. Двамата изгаряме грозните мисли. Летим крило до крило – право към сърцето на бурята. Силата на Зоркото око се присъединява към моята. И ето ни двамата с Оги – летим под чисто, звездно небе, в кръг от тишина и покой. А наоколо бурята беснее.

– Окото на урагана! – Оги е възхитен.

А аз мисля за Зоркото око… виждам го – щастлив, обичлив, силен. Лошите мисли вече ги няма.

С Оги кацаме на малък вулканичен остров. Откриваме пещера, образувана от коралите в залива. Ще си починем. Ще изчакаме бурята да отмине. После ще потърсим Дъг.

Топло. Сухо. Приятно. Изтощен от битката с урагана, Оги се е сгушил до Ави и Ген. Перата ти са едновременно легло и пухена завивка за тях. Заспиваш спокоен. Знаеш, че брат ти – Зоркото око бди вместо теб, пази съня ви, макар че е много, много далеч – в родното гнездо.

Само Оги не спеше. Долавяше цял океан от тревога и радост, страх, глад, болка, отчаяна смелост, любов и нежност. Ала над всички земни грижи надвисваше нечия чужда, неземна омраза – по-студена от ледените планини на Йотунхейм, по-гореща от огнените бездни на Муспелхейм^[1].

Обитателите на Кораловия риф осъзнаваха опасността, но не знаеха, как да се борят с неизвестния враг. Пипалата на страха сграбчиха коралите. Огромни криле скриха слънцето. Може би затова вилнее Ураганът? Дали не се опитва да прогони Чудовището?

Към “Оги”

Към “Приказки”

[1] Виж “Скандинавска митология” от “Оги и кълбовидните мълнии”.