Из  „Оги и Дъг“

3_13_Колеж за ръководни червеи…???

Те едрееха и хитрееха. Вемура всеотдайно се грижеше за тях.

– Най-важно е да не забравяте никога, че трябва да се грижите за тези, които ръководите!

– И да изгризете тези, които си позволяват да ви поучават.

Изхихика най-едрият червей и отхапа порядъчно парче от кората на вековното дърво.

Вемура се сгърчи от болка, но все още вярваше, че някое от тези нещастни създания ще разпери криле и ще полети… Ала те само пълзяха, гризяха и дебелееха…

Дните отминаваха. Кората на вековното дърво беше проядена на толкова много места, че заприлича на решето.

Гъсеници напитиха листата на дърветата. Обещаваха на гората, че ще има нови – пъстроцветни, летящи листа. Ала от всяко обещание се пръкваха пълчища от още по-ящни гъсеници.

Гората умираше. Въздухът не достигаше. Изворите пресъхваха.

Децата на горските обитатели робуваха през девет земи в десета, за да купят вода и въздух за родителите си.

Търтеи дебеловрати пристигнаха. Издигнаха нектартеки. Продаваха вълшебен прашец. Без него горските обитатели вече не можеха. Заради него – убиваха. Смъркаха все повече и повече… Искаха поне за миг, той да им върне уханието на цветя и горски билки…

Оги с ужас наблюдаваше всичко и не вярваше на очите си. Чу тихия стон на вековното дърво:

“Ние сами отхранваме чудовищата… Каним ги да ни поробят… Сами слагаме в ръцете им юздите^[1], дори ги молим да ни пришпорват…”

3_14_Какво се случи с мъдрото вековно дърво Вемура?

Вековната мура мълчаливо понасяше обидите и болката. Колежът за ръководни червеи се разпростря от корена до върховете ѝ. Кората на Вемура бе проядена и суха – като прахан.

Една нощ, в средата на лятото, се разрази внезапна буря. Изви се вихрушка. Блесна и тресна в един и същи миг. Светкавица порази вековното дърво. От сърцевината му избухна буен пламък. Обхвана колежа за ръководни червеи. Скоро само пепел остана от тях.

Огънят бързо се разпространи. Нямаше листа, нямаше вода, въздухът бе сух и прашен. Сякаш за миг – гората изчезна. После пороен дъжд плисна, изми лицето на планината, напои земята.

Ала много, много години, минаха, докато нови гори израснат, нови потоци запеят по планинските склонове, нови поляни разцъфнат. Земята бавно лекува раните си. Гората се възражда, за да съхрани живота и красотата на света, но за това са нужни много, много години…

Ако осъзнаваш, колко опасно е да позволяваш друг да мисли, други да решават и да действат вместо теб, получаваш дар – вълшебство, което е по силите само на най-великите магове: Можеш да върнеш времето назад. Преди пожара…

3_15_Птичата войска

Превъплътил си се в образа на гарванчето Охи? И вече си обходил девет земи, прелетял си над девет планини, прекосил си девет реки? Събрал си всички  пойни птици? Ала не се чува птича песен…

Птичият облак закрива слънцето. Ритмично почукват човките – все по-бързо и по-бързо, картечен откос сякаш унищожава гъсениците. Ето и тежката артилерия – пристигнали са кълвачите. Подгонили са дървесните червеи.

А търтеите? Те първи търтиха да бягат. Но не стигнаха далече…

Тъкмо навреме се превъплъти в образа на Оги.

“Змеят-сайбия” умее да се придвижва безшумно. Дебне Охи. Скакалецът Скок прави безумно смел скок – опитва се да спаси гарванчето. Каца право в окото на Змея, вкопчва се с все сила, но напразно…Челюстта като кука вече е захапала Охи.

– Оги, не се помайвай! Действай!

Ти политаш. Вихрено обгръщаш приятелите си. Змея оковаваш в огнена сфера. Докосне ли стените ѝ – подскача… Сякаш танцува нестинарски танц върху жаравата на крилете ти, ласкаво обгърнали Охи и Скок.

– Ох-и! Благодаря!

От окото на гарванчето капва бисерна капка. Плаче ли Охи? Не. Това е Ави.

– Ави, откъде се взе?! – подскача скакалецът край нея.

– През цялото време бях тук – над Охи, но не можех да ви помогна. Вие дори не ме чувахте…

– Да. Магията беше силна…Щом заслепи и мен…– въздъхва Вемура.

– Магията не е змейска. – както винаги омайничето Ели първо чувства магическите вихри – Ламята…

– Ламята, как не! – сърдито грачи Ох – гарванът-вълшебник.

– Ние сами сме си виновни. – поклаща голите си клони мама Йоли.

– Искахме друг да мисли, друг да действа вместо нас. – тъжно допълва Оли.

– Джаф! Решихме, че Змеят ще се грижи за гората и планината вместо нас.

– Ние сами го създадохме. – подрипва скакалецът Скок. – Кой знае дали това Нещо въобще е змей…

– Какво ли е това същество? – мъдрува маймунката Ефу.

– Джаф! Прилича на пъстърва…– ръмжи Дани.

– Дете е. – упорито твърди омайничето Ели.

– Да, дете е. – потвърждава Ави. – Докато бях омагьосана от Ламята чувах мислите му. Чувствата му ме заливаха – като вълни.

– Казах ви: тъжно и самотно е… – въздъхва Омайничето.

– Джаф, Ели, Ави, това не са неговите мисли и чувства, а магията на Ламята. – отсича Дани.

– Ох-и! Тъжно и самотно било! Щеше да загине Вемура заради него. А и цялата гора! – възмущава се гарванчето.

– От векове събирам ум и разум, а повярвах в “ръководните” червеи. –  Вемура тъжно наведе проядените си клони.

– Ние му носехме все повече и повече храна… – каза маймунката Ефу, сгуши се в клоните на мама Йоли и прегърна прежълтялата от умора Оли.

Старият вълшебник разтърси черните си пера и изграчи:

– Ох, май сами сме си виновни…

– Мислех, че искате точно това…– изскърца някакъв непознат глас.

– Я, то проговори! Джаф! Ти риба ли си?

– Не знам, какво съм…Откакто се помня, все плувам. И съм все сам. Всички бягат от мен…

– Но откъде дойде?

– Не знам. Скочих над големия водопад.

– Нищо ли не си спомняш за родителите си?

– Нищо.

– Горкото…– въздъхна Червеното омайниче.

– Добро сърце имаш, Ели. Наистина съм тъжен и уплашен…

– Тук си на сигурно място. Не се страхувай. Виж, Оги, колко е смел. Преди да се роди е летял из Вселената.

– Приличаме си…Той в яйце, запратено в космоса. Аз в хайвер, залостен в невидима клетка… И двамата сме сираци – още преди да се родим. Майка никога не ни е прегръщала, татко никога не ни е целувал…

– Да не познаваш майчина и бащина ласка… – наистина е страшно и тъжно… – Ави не знаеше, как да утеши новия си приятел.

– Невидима клетка? – учуди се Скалàта.

– Да. Изскочих от хайвера… Отвсякъде невидими прегради обграждаха водата…

– Джаф! Хайвер! Риба е! Казах ли ви?! Пъстърва!

Към “Оги“.

Към общия индекс “Приказки”