AEDVIL

Дружбата винаги носи победа

Татска приказка

Слугите известили владетеля, че необикновено красив ездач чака пред портите на двореца. Зарадвал се падишахът – помислил, че някой е донесъл мляко от златорога сърна. Излязъл да го посрещне. Погледнал – не можел да се нагледа! Момъкът бил толкова красив!

– Кажи, сине, защо си дошъл?

– Да помогна!

Поканил госта падишахът, заповядал на слугите да сложат трапезата.

– Благодаря за угощението, – рекъл момъкът. – но няма да го докосна, докато не ми разкажеш, накъде да тръгна, за да донеса за дъщеря ти мляко от златорога сърна.

– Много смелчаци тръгнаха, никой не се завърна. Не ми се иска и теб на смърт да изпратя… Връщай се у дома!

– Не!

– Ех, сине, ако беше възможно, да се донесе това мляко, поне един от сто и четирийсетте храбреци щеше да успее.

– Ще се справя! Повярвай!

– Дано… Недалеч от страната на падишаха Чимечин се издигат високи планини. Там живеят три аждаха. До първата планина – едноглав и едноок аждаха, до втората – двуглав, до третата – триглав. Зад четвъртата планина живее пастир – в стадото му има златорога сърна. Нейното мляко само може да излекува дъщеря ми. Пие ли от него – ще живее, ако не – ще умре.

Нищо не казал момъкът, метнал се на седлото.

– Бог да те пази! – извикал падишахът след него.

– Храбреците не говорят, а действат! Скоро ще се върна! – рекъл момъкът и препуснал.

Край много аули и градове преминал най-малкият брат, седем дни и седем нощи препускал, през седем реки брод намерил, през седем гори преминал. Стигнал до огромна пустиня, без нито една тревичка. Зад пустинята се виждали планини. Към тях се отправил младежът. Препускал конят по нажежените камъни, затъвал в жежките пясъци, цвилел от болка. Копитата му се разтопили от горещината, но конят и ездачът устояли – три дни и три нощи препускали през пустинята. Който е храбър, ще издържи всяко изпитание! 

На четвъртия ден изведнъж задухал силен вятър, подхванал пясъка, завъртял го, с все сила в конника го блъснал. Продължил вятърът да вилнее – такъв вятър, че очите не виждат, не може да се диша, пясъкът скърца между зъбите… А вятърът ставал все по-горещ. Просто – да легнеш и да не станеш! Момъкът стигнал до подножието на планината, гледа – седи на върха едноглавият аждаха, а от устата му силен вятър излиза – толкова силен, че скали откъртва, а коня отвява като сламка.

Ездачът три пъти пришпорил коня:

Първият път искри се посипали – оттласнал се конят от земята.

Вторият – огън пламнал – издигнал се конят в небесата.

Третият – цялото небе запламтяло, а конят като ястреб се спуснал право върху чудовището – едноглавия и едноок аждаха. Момъкът извадил сабята си, заблестял златният обков – заслепил аждаха. Закрил аждаха окото си с лапи. Юнакът с един замах отсякъл главата му, захвърлил я в пропастта.

Тръгнал момъкът към втората планина. В подножието ѝ видял блато – пристъпиш ли – потъваш! Спрял да си отдъхне и се замислил: “Как да премина през блатото?!” Пришпорил коня, подкарал го към клисурата, но конят цвили, дърпа се – не иска натам да върви. Блъска с копито по земята, едва не хвърлил ездача. Слязъл момъкът от коня, влязъл в клисурата, легнал да спи. Много бил уморен – щом легнал, веднага заспал, заспал и гръмко захъркал.

Конят бдял, оглеждал се, ослушвал се – чувствал, че наблизо се спотайва душата на аждаха, в образа на огромна триглава змия. След полунощ, змията дебнешком се доближила. Конят чул шумоленето и изцвилил толкова силно, че и глухите биха го чули. Момъкът продължавал да хърка. Ударил конят с копито по скалата, откъртило се парче. Момъкът не се събудил, не чул трясъка. Още по-силно изцвилил конят – стопанинът му само се обърнал на другата страна и продължил да хърка. Втори път ударил с копито – искри се разлетели, парнали ръката на спящия, но той само се почесал и пак не се събудил.

Изцвилил конят за трети път – толкова силно, че и мъртъв би се събудил. Едва тогава момъкът отворил очи и видял триглавата змия. Измъкнал сабята си, блеснал златният обков. Опитала се змията да предпази очите си от ослепителния блясък. Напразно! Отсякъл момъкът и трите ѝ глави с един удар. После разпорил корема ѝ. Изскочили от там братята му със своите жребци, прегръщали го, а конете танцували радостно.

Радостта си е радост, но работата трябва докрай да се върши.

– Чакайте ме тук, събирайте сили! Ако изпадна в беда, елате да ми помогнете.

Метнал се на своя верен кон, препуснал през блатото. Стигнал до втората планина. Усетил вторият аждаха, че човек се приближава и започнал да плюе кал. Знаел момъкът – първият път аждаха в очите на пришълеца се цели, втория – нозете на коня с кал иска да залепи, третия – цялото поле с кал ще залее – никой до него да не може да стигне. Разбирал джигитът – не бива да се бави.

Три пъти пришпорил жребеца си.

Първият път искри се посипали – оттласнал се конят от земята.

Вторият – огън пламнал – издигнал се конят в небесата.

Третият – цялото небе запламтяло, а конят като ястреб се спуснал право върху чудовището – двуглавия аждаха. Момъкът извадил сабята си, заблестял златният обков – заслепил аждаха. Закрил аждаха очите си с лапи. Юнакът с един замах отсякъл и двете му глави, захвърлил ги в пропастта.

Съм петата част на татската приказка

“Дружбата винаги носи победа – 5”.