Гомбот
Гомбот и жена му
Ингушка приказка
Имало някога двама души – Бибот и Гомбот. Познавали се, въпреки че живеели далеч един от друг. Гомбот бил прочут със смелостта и красотата си. Бибот живеел с жена си и малката си дъщеричка. Но майката се разболяла и умряла. Наложило се бащата сам да се грижи за детето. Когато дъщеричката му плачела за майка си, той казвал:
– Не плачи, не плачи, като пораснеш, ще те дам за невеста на Гомбот.
И момиченцето преставало да плаче. Пораснало то – станало красиво девойче.
Веднъж Гомбот съобщил, че пристига на гости с приятелите си. Бибот се подготвил – осигурил прекрасно угощение за гостите си. Те яли, пили и се веселили. Като видял девойката в дома на Бибот, Гомбот много я харесал. Тя – също. След пира Гомбот и приятелите му си тръгнали. Тогава щерката запитала:
– Тате, на този Гомбот, ли обещаваше да ме дадеш за жена, като порасна?
– Да, ако те поиска, ще станеш негова невеста.
Гомбот срещнал девойката още веднъж. Влюбил се в нея, изпратил сватове. Бибот се съгласил. Вечерта сватосали девойката, на сутринта сватба вдигнали. Завел Гомбот жена си у дома, но слугинята му решила да я прогони и да заеме мястото ѝ.
Месец след сватбата Гомбот тръгнал на път. След като го изпратили, слугинята рекла:
– На брега на синьото море има чугунена плоча, на която Гомбот къпе коня си. Хайде да отидем там – да се изкъпем.
– Няма да дойда, някой може да ни види.
– Да вървим! За бога! Не се страхувай!
Слугинята дълго молила господарката си и накрая тя се съгласила, да тръгне с нея. Започнали да се къпят.
– Седни на края на плочата, ще ти измия косата. – рекла слугинята.
Щом жената на Гомбот се доближила до края на плочата, коварната слугиня я блъснала. Красавицата паднала в морето, а слугинята се накиприла в нейните дрехи и се завърнала в господарския дом.
След месец Гомбот се завърнал. Не обърнал внимание, кой шета из къщи. Слугинята толкова добре преправяла гласа си, а и била облечена с дрехите на жена му, успяла да го заблуди. Запитал я Гомбот:
– Къде се мотае слугинята?
– Няма да се върне. – отговорила измамницата.
– Ще наема друга. – обещал Гомбот.
Отишъл на морския бряг, да къпе коня си, видял, че до чугунената плоча е поникнало нежно и красиво стръкче. След месец то се превърнало в стройно дръвче.
– Какво е това? Откъде ли се взе? – удивил се Гомбот.
След още един месец короната на дръвчето се разпростряла нашироко и се раззеленила. Гомбот харесал един клон, отрязал го и от него си направил балалайка. Като се прибрал у дома, балалайката сама засвирила и заговорила. Повтаряла все едно и също:
– Чаки-чак! В обятията на Гомбот е плешивката! Чаки-чак! Плешивата глава е в прегръдките на Гомбот!
Удивил се Гомбот:
– Що за чудо е това?!
Отишъл той в селото нова слугиня да търси. В това време измамницата изгорила балалайката, а пепелта изхвърлила в двора на бедната съседка. Там, дето се посипала пепелта поникнала ръж, бързо пораснала и узряла. Старицата я ожънала, смяла зърното, направила питка, изпекла я и я поставила в сандъка.
В това време се завърнал сина на бедната старица. Разказала му тя, че наблизо ще има седянка.
– Мамо, гладен съм, дай ми нещо да похапна.
– В сандъка има питка. Изяж я.
Погледнал момъкът – и що да види! Вътре спи прекрасна девойка. Това била жената на Гомбот.
– Ама че чудо! – изумил се синът. – Нана[1], в сандъка няма питка, а девойка от злато и сребро.
– Никому не разказвай за това! – рекла старицата и затворила сандъка.
– Добре. – рекъл синът и отишъл на седянката.
А там жените предели вълна и спорели, коя е най-красивата девойка. Не издържал синът на бедната старица и рекъл:
– У дома, в сандъка спи най-красивата девойка – от злато и сребро.
Не му повярвали, но все пак изпратили двама души – да я доведат.
– Да изсъхне езикът на този, който ви е казал това! В сандъка има пояс от злато и сребро. – рекла старицата и ги отпратила.
Завърнали се те и разказали, какво им отговорила.
Но синът упорито повтарял:
– Казвам ви – в сандъка имаше девойка от злато и сребро.
Тогава решили да пратят Гомбот. Отишъл той в дома на бедната вдовица, казал ѝ, защо е дошъл.
– Това е щека ми. – излъгала бабата, решавайки, да ожени девойката за сина си.
– Моля те, нека поне да я погледна.
Отворила старицата сандъка. Отворила очи красавицата, погледнала Гамбот, познала тя мъжа си. А той се зачудил: “Колко прилича на жена ми!”- помислил си той. Завел я на седянката. Всички започнали да я питат, коя е и откъде е дошла. Дълго я молили, накрая тя заговорила:
– Живял някога…
И тъй, разказала им тя всичко. Слугинята-измамница се опитала да се измъкне, но не успяла да избяга. Завързали я, отвели я на брега и я хвърлили в морето.
Гомбот и прекрасната му невеста живели дълго и щастливо, имали седем сина, които много обичали дядо си Бибот. А той им се радвал и ги учел на всичко, което знае. Направил от тях храбри и ловки джигити.
Източник:
СКАЗКИ народов СССР. Т. 1. – Москва : Изд. “Правда”, 1986, с. 464-467.
Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.
Към следващата ингушка приказка “Джантельг“.
Към индекса за бърз достъп до ингушките приказки.
[1]Нана – мамо.