Чьорчьокчи – 9 – Черният марал
9. Черният марал
Ето ме отново в аила на Шонкор Сокол. Все още не мога да се помръдна. Увита съм в прясно одрани овчи кожи. Баба Баргаа пак шета край огнището и нещо сърдито нарежда.
– Диль-кель! Диль-кель! – зачурулика синигерчето и се вмъкна през отвора над огнището – Пролетта се събуди! Пролетта се събуди! Слънцето разбра, в каква беда е Звездочелото конче. Изпрати един слънчев лъч да отключи оковите му, кукувичката от златната клетка да пусне. Полетяха те заедно към аила на Улькер-каан. Пролетта съживи седемте братя. Спасени са.
– А после, синигерче, какво стана?
– Не знам. Долетях – да ви зарадвам.
– Ех, защо не бях и аз там…
Зазвучава плътният двуглас на топшура, топлият глас на Баба Баргаа ме понася…
Ето! Ето! Седемглавият човекоядец свирепо изсвирва, жестоко удря с юмруци синия си бик. Лети Дьелбеген по-бързо от вълшебната птица Каан-Кереде.
Темир-Мизе богатир също иска пръв да достигне брега на седемте морета, подножието на седемте планини. По-бързо от вятъра препуска той на сивия си кон.
Кобон-Очун не изостава. Прилича на стрела, пусната от силно изопната тетива.
Седемте братя вървят без да бързат, на медните си тояги се опират. За седем крачки – седем царства зад себе си оставят. За седем дни изминават толкова, колкото другите за седем години.
Изпреварват Дьелбеген. Той става съвсем кафяв от яд. Опитва се да ги догони, заканва се, че ще ги изяде. Виждат пред себе си на пътя сянката на бичите рога.
Най-старият брат се усмихва. Поглежда запъхтения враг и запенения му бик. После протяга шия, глътва едно планинско езеро и го изплюва – на бърза ръка охладява гнева, укротява стремителния бяг -завинаги остават човекоядецът и синият му бик на дъното на езерото, което и до днес носи името Дьелбеген.
Ето, как изглежда езерото от птичи поглед.
Вторият брат замята мустак, цяла гориста планина с него завързва. Изтръгва я. Стоварва я в нозете на сивия като желязо кон – изплашва се той, хвърля на земята Темир-Мизе богатир.
Ала ето, чува се вече и звънът от юздата на синьо-сивия богатирски кон. Върху пътя се вижда сянката от лулата на Кобон-Очун. Третият брат, без дори да се извърне, изважда вечно димящата си лула, изтръсква я върху най-високата планина. От лулата му се изсипва пепелта, заедно с малко въгленче. Те препречват пътя на Кобон-Очун. От страх той изтърва желязната си лула, с отворена уста гледа вулкана, който изневиделица е израснал на пътя пред него.
Седемте братя първи стигат до брега на седемте морета. Четвъртият брат изтичва до най-високия връх на седемдесетте планини със седемдесетте разклонения. Провиква се тъй, че земята затреперва.
Уплашен, Черният Марал се покатерва на най-високия ледник – в облаците да се скрие. Ала зорките очи на петия брат и там го откриват. Смъква той железния лък. Рязко тетивата изопва – чак раменете му на гърба се докосват. Палецът на дясната му ръка се подпалва. Бързата стрела пронизва сърцето на Марала.
Гласът на Баба Баргаа отново достига до мен.
Какво ми разказа тя? Ще научиш от следващата част – “Улькер-каан“.