AEDVIL

10. Улькер-каан

Много ли, малко ли се минало, върнали се седемте братя при Улькер-каан. Поставили разклонените рога на Марала срещу сребърната врата на златния шатър – като два коновръза. От кожата му чувалче за кисело мляко – “арыт” ушили. Положили го в нозете на Улькер-каан, а чувалчето като черен облак половината небе закрило…

Улькер-каан надменно седял на златния си трон, издигнат високо в небето. Подаръците не приел, лицата на братята не погледнал. Едното му око към Луната гледа, другото – към Слънцето.

   – На лова ви не съм бил. Песни за подвизите ви не съм слушал. Ще почакаме и другите ловци.

След седем години се върнал седемглавият човекоядец Дьелбеген, който първи бил тръгнал.

След десет години слезли от конете и двамата богатири темир-Мизе и Кобон-Очун. Лицата им били черни като земята, пясък скърцал между зъбите им.

Въздъхнал разочаровано Улькер-каан, отпуснал очи, замъглил се погледът му.

   – Дъщеря си Алтън Солону ще дам на този, който изпее най-хубава песен; най-сладкодумно приказка, който разкаже.

   – Аз ще бъда-ъда-ъда! – загърмял със седемте си гърла Дьелбеген-Човекоядеца.

От неговото седемгласо “пеене” птиците изоставили гнездата си, зверовете захвърлили децата си – в ужас хукнали накъдето им видят очите. Разпилели се стадата по сините небесни пасбища.

   – Ох, много лошо пеете. Млъкнете, моля ви! Животните ми не прогонвайте. Не ми плашете хората. Селището им не разрушавайте със седемгласата си песен.

Посинял от срам Дьелбеген, на синия си бик заприличал. Метнал се на седлото. Препуснал, та се не видял.

Приказка разказали, а после запели Темир-Мизе богатир и Кобон-Очун. От унилата им песен заспали птиците летейки, зверовете – тичайки.

   – Приказката ви  за нищо не става. Песента ви всичко живо от скука ще умори. Млъкнете веднага!

Темир-Мизе богатир и Кобон-Очун не смеели да се погледнат, стегнали багажа си, за вкъщи се разбързали.

Шестият брат погалил звучния си топшур, едва докоснал струните и нежна песен тихо запял, чудна приказка занареждал. И най-плашливите птици кацнали на раменете му – да го слушат. Дивите зверове, укротени, полегнали около него. Вятърът дори се спотаил – лист не помръдвал.

Изсъхналите дървета напъпили – пролетни сокове заскитали из прегърбените им клони. Разпукали се пъпките. Млади листа към слънцето се протегнали, певеца погалили. Топъл дъжд заросил. Топъл вятър повял.

Издигнало се слънцето в небето и седемцветна дъга се извисила над раменете на певеца.

Думи нямам да разкажа, колко красива била тази песен.

Гледал към далечните звезди Улькер-каан, слушал песента. Коленете му омекнали. Отпуснала се долната му устна. Сълзи върху брадата му падали. Четири дни слушал ли слушал – глава на възглавницата не скланял. Най-сетне рекъл:

   – Победиха седемте братя.

И тогава … Какво се е случило ще научите, ако прочетете “Алтън Солону“