Чьорчьокчи – 6 – Златогривото конче

 

 

 

6. Златогривото конче

 

На сутринта всички отдавна бяха заминали, когато аз най-сетне се събудих. Надникнах – пред аила млад ловец и старец – едър като кедър,  преглеждаха стадо марали. Маралите са вид благородни елени, които се отглеждат в Алтай. Те са много красиви животни. Имат стройни нозе, леко издължена глава, големи очи, уши – широки и изострени в края, къса опашка.

Рогата на марала приличат на вековно дърво. Прекрасни са маралите в началото на лятото. Младите им рога са не само красиви, но и много полезни. Съдържат лечебно вещество, от което се прави лекарството “пантокрин”. С него помагат на болните от сърце. Напълно изтощени хора към живот възвръщат.  Всичко това бях научила от моите гостоприемни домакини още щом стъпих на алтайска земя.

 

Щом видяха, че съм се събудила, пастирите в надпревара ме гощаваха с топло мляко, сирене и най-вече със сладки приказки. Ала стадото трябваше да бъде отведено към долината. Сбогувах се с пастирите, благодарих им. Поехме с ловеца към  извора, край който алтайският поет Павел Кучияк често е пишел стихове, преди да нарами войнишката торба.

   – Разказват, че любимото му конче дълго го чакало тук, край извора. – спира се ловецът – Всеки ден идвало то, ала напразно…През 1943 година Павел бил убит на фронта, заедно с много други, воювали за свободата на земята си, за щастието на народа си.

alt_06_ezero1 

Мълчим. Изворчето си тананика нещо. Надскачат се из поляната ручейчето и малките кончета. Рошава грива се свежда над водата. Ловецът се усмихва, гали малкото конче.

   – Искаш да видиш, дали си пораснал? – питам кончето, а то пръхти и потропва нетърпеливо.

   – Казват, че една от любимите приказки на Павел Кучияк, била тази за Златогривото конче.

   – Разказвай! Разказвай!

   – Живяло то, тичало из светлия Алтай. Било ласкаво и вежливо. Винаги отговаряло с нежно цвилене, когато чуело името си.  Съседката му – Рижата крава била вечно сърдита, грубо мучала даже когато я милвали. И ето – веднъж, похапвайки си сладка трева в подножието на планината, кончето и кравата се изкачили неусетно високо, високо – далеч от родното пасбище, от прохладната река. А слънцето светело все по-ярко, греело все по-жарко.

alt_06_pastbishte

   – Ммм-ъ-ъ –  измучала кравата, протягайки шия – Ммм-ъ-чи ме жажда, ммм-у-у…

 alt_06_ez_k

    – Хайде да се изкачим на върха на планината. Да идем при Великия Лос – пазителя на изворите. – казало Кончето – Великият Лос ще ни покаже, къде да утолим жаждата си, за да не размътим водата за тези, които живеят долу в равнината.

 

Кравата дори не го чула – мучейки нетърпеливо, разпръсквайки земята с раздвоените си копита, се втурнала нагоре, към върховете на планината. Кончето не се решило да я надбяга, нито да препусне след нея, защото се страхувало, че тя ще се разбърза още повече като го види – и може в бързината си да падне от сипея. Затова то тръгнало по дългия обиколен път.

Великият Лос

Великият Лос

 

Великият Лос с гордо вдигната глава се възправял на върха на синята планина. Могъщите му рога с шестдесет разклонения докосвали облаците. Златната му козина блестяла като слънце, сребърната – сияела като луната, искряла като звездите в ясните алтайски нощи.

 

Задъханата крава с кръвясали очи се спряла пред Лоса. Без дори да поздрави, тя грубо поискала да пие. Лосът й посочил езерото, през което току-що били преминали цяло стадо овце – в тинята газили, водата размътили. Без да дочака да се утаи, кравата нахълтала във водата с четирите си копита – пльок! Излочила половината езеро. Излязла на брега и без да благодари се помъкнала обратно към пасбището си.

alt_06_kon_klip_art 

В това време пристигнало и дорестото конче. Златисто-червената му грива се развявала. То крачело и внимателно заобикаляло младите дръвчета.

Тичало, без да тъпче тучните ливади. Препускало, без да прекърши нито едно от красивите алтайски цветя. Учтиво поздравило. Помолило Лоса да му покаже откъде водица да си пийне, без езерото да размъти.

 alt_06_lunni_izvori

Повел го Лосът към Лунните извори – водите им проблясвали като сребро. От тях Луната си гребвала преди да изгрее. Пръски от шепите й посипвали небесния път – на светли звездици се превръщали. Утолило кончето жаждата си, благодарило от сърце. А Лосът го пръснал с вода от Лунните извори и звезда грейнала на челото му.

 

   – Кон-Звездалия ще бъдеш! – Рекъл Великият Лос – Повелителят на изворите. – Брат на Слънцето и на Луната ще станеш!

Завел го до Слънчевото езеро – пред слънчовите порти – на рранина, когато Слънцето си мие очите, “Добро утро!” да му казва, с радост и доброта слънчевият ден да започва.

 

Ако ти е харесала приказката за Златогривото конче, продължи с историята за Баба Баргаа.