Чьорчьокчи – 5 – Синигерчето

 

 

5. Синигерчето

 

Това се случило много, много отдавна, когато птиците живеели на юг, а пролетно време само ручеите пеели из тези земи. Веднъж пролетната песен на водите донесъл на юг северният вятър. Развълнували се птиците: “Кой пее тъй чудесно? Кой ден и нощ звъни неуморно? Каква ли радост грее, какво ли щастие е засияло над Алтай?”

 

Ала страшно било да се лети в непознатите земи. Напразно скалният орел уговарял скворците, дроздовете, кукувиците.  Отказали да се впуснат в рискованото пътуване на север мъдрите сови, нежните чинки, сивите гъски, свирепият ястреб. Даже благородният сокол не се решил да тръгне на път. Само малкото Синигерче намерило смелост – разперило криле и полетяло.

   – Слушай, – викнал подире му скалният орел – ако там е хубаво, по-бързо се връщай, покажи пътя на всички птици!

   – Фюйт! Фюйт! – засвирукало Синигерчето – Ще се върна! Фюйт! Фюйт!

 

Летяло Синигерчето над морета и долини, над гори и реки. Отначало бързало – често, често размахвало криле. После все по-бавно и по-бавно… Коремчето му премръзнало, крилцата му отслабнали… И когато съвсем отмаляло, видяло Алтайските планини. В лъчите на изгряващото слънце Алтай розовеел – припламвали сякаш хълмове и долини.

   – О, какъв голям огън! – помислило Синигерчето – Но по-добре да изгориш, отколкото да се вкочаниш от студ…

 

Свило крилца и паднало, но не в огъня, а върху снега – зааленял от лъчите на изгряващото слънце. Синигерчето не било виждало сняг, изплашило се: “Ще се мре, разбра се то…”  Склонило глава и изведнъж видяло на затрупания със сняг храст ярко червени плодове. Това било нежното и храбро алтайско дръвче калина. А до него – върху пънчето, синигерчето видяло червейче… Клъвнало синигерчето един-два пъти. Разиграло се сърцето му, стоплило се коремчето му, развеселило се. Все по-далече и по-далече в гората летяло, все повече и повече храна намирало. Хубаво било да се живее тук – в Алтайските земи. Забравило синигерчето обещанието си – не се върнало в родния край.

 

Но ето, че веднъж дърветата се залюляли от вятъра. Небето почерняло от птичи криле. Птичата войска пристигнала. Предвождал я страшният скален орел. Опомнило се синигерчето, изплашило се, а Скалният орел вече кръжи над него:

   – Добре ли живееш, синигерче?

Мълчи то, дори опашчицата му не помръдва.

   – Защо не се върна при нас? Защо не извика всички птици в тоя богат край?

 

Навело глава синигерчето, дума не може да каже, да се оправдае не смее. Тихо, тихо станало в гората. Синигерчето чуло звъна на първите пролетни капки. Съвзело се то и запяло – откъде ли се взело у него толкова звънко гласче!

   – Диль-кель! …Диль-кель! …Пролет, ела! … Пролет, ела! … Добре дошъл, повелителю! – поклонило се синигерчето – Вижте, в Алтайските планини ледът в седем реда лежи, снегът от седемдесет и седем облака пада. Аз самичко тук със Зимата споря, Пролетта викам: Диль-кель! …Диль-кель! …Пролет, ела! … Пролет, ела! …Вижте! По моя молба задуха топлият вятър, потъмня белият сняг. Канех се да полетя към вас, да ви извикам, но няма как – не бива да прекъсвам пролетната си песен. Диль-кель! …Диль-кель! …Пролет, ела! … Пролет, ела! … Слушайте! Слушайте! Гледайте! Гледайте! – звънко пеело синигерчето – Пролет, ела!

Пролет в Алтай

Пролет в Алтай

И там, дето се чуела песента му, снегът се стопявал, събуждали се ручеите, реките разчупвали ледените си кожуси, напъпвали дърветата.

   – Добре, – засмял се Скалният орел – тоя път ти прощавам, лекомислено птиче. След една година ще видя, истина ли е това, което казваш.

 

Оттогава, за да не се разбере измамата, синигерчето преди всички запява пролетната си песен, а след него гората огласят и другите птици.

 

 

   – Хубава приказка, но с какво синигерчето може да помогне на седмината братя? – пита някой.

   – С хитрост, с находчивост.

   – Може Пролетта да извика – ледената магия на змийския камшик да разруши.

   – Утрото е по-мъдро от вечерта. Време е за сън. Утре работа ни чака. – изправя кедровата си снага старият разказвач на приказки.

 

Скоро всички сладко спят върху дървените нарове. Само аз се вслушвам във ветровете, скитащи из кедровата гора. Очаквам да довеят отново гласа на татко Алтай или да събудят духа на някой от знаменитите алтайски  певци – “кайчи” или “чьорчьокчи” – легендарните разказвачи на приказки.

 

На сутринта…

 

Какво се случи сутринта ще научите, ако прочетете следващата алтайска приказка – “Златогривото конче“.