AEDVIL

4. Вярната сестра

Старците край огъня се споглеждат, насърчително се усмихват и пастирчето започва  историята за вярната сестра.

Алтай

Из Алтайските планини препускал на златогривия си кон  млад ловец.  Стрелите му били точни, аилът му – пълен с дивеч. Веднъж, през една мрачна есенна утрин, поел той към източните планини на далечен лов.

Много дни и нощи го чакали жена му и малката му сестра. Цялата тъмна есен, цялата дълга зима все се надявали…

Но когато под снега запели отново ручеите, жена му седнала на снега пред аила и заплакала. Вече не подклаждала огъня. Водата в котела изстинала. Пролетният вятър разпилял пепелта от изстиналото огнище.

Пролет в Алтай

Тогава тя се изправила, отишла в гората, събрала съчки, запалила нов огън, запарила нов чай и казала на сестрата на ловеца:

   – Вече дърветата разцъфтяха. През пролетта никой не убива ни животно, нито птица из белия Алтай. Брат ти навярно сега ловува в другия – Черния Алтай, там, дето пасе заколения добитък, дето препускат жертвените коне. Прекрасен човек беше…Но стига сме плакали! Ще доведа тук, в аила, друг мъж.

Девойката отговорила:

   – Аз тръгвам да търся брат си. Ако е жив – редом с него ще бъда. Ако душата му из Черния Алтай  се скита – тялото му ще намеря, със сълзи ще го умия, на алтайската земя ще го предам.

Но снахата й препречила пътя:

   – Ако си отидеш, кой дърва за огнището ще събира? Кожите кой ще обработва? Дрехи и обувки кой ще шие? Корени кой от земята ще изравя?

Девойката подскочила, хванала се с две ръце за отвора над огнището и заедно с дима излетяла от аила. Все по-далеч и по-далеч отлитала. И ето че в подножието на източната планина, под разцъфналите дървета видяла тя изсъхнал скелет. До него лежали и костите на коня.

Кацнала девойката-птица на най-високото клонче, кацнала и запяла, запяла и занареждала – на небето се заоплаквала:

   – Няма го моят брат, няма го! Само костите му се синеят… Всичко цъфти, всичко се радва, само брат ми из Черния Алтай немил-недраг се скита. Яш-тъйт! Кьоьок! Сьоьок! Яш-тъйт! Кьоьок! Сьоьок!

И до днес девойката-птица оплаква брат си – нежно кука, а алтайците я наричат “кююк” – кукувица. Тъгувайки за брат си, гнездо не успяла да свие – дечица да отгледа – затуй крие яйцата си в чужди гнезда. “Яш-тъйт! Кьоьок! Сьоьок! Яш-тъйт! Кьоьок! Сьоьок!” – нарежда кукувицата.

    – Но как може малката кукувичка да развали магията на Темир-Мизе-богатир – сина на небесния владетел Тенери-каан? – недоумявам аз.

   – Може жива вода да донесе…- неуверено се обажда някой.

   – Ако имаше сили за такива подвизи, тя първо брат си би съживила…- възразява остро друг.

Трети замислено клати глава:

   – И най-слабият щом ум и храброст има – може да победи. Като синигерчето, за което разказваха Анна Гарф и Павел Кучияк.

   – Разказвай! Разказвай! – подканват го всички.

Ако искаш да научиш историята за храброто синигерче, прочети следващата алтайска приказка.