AEDVIL

Първа част на грузинската приказка

“Ум – бол, пари – никакви”

Било ли е или не е било – не знам, но разказват, че един бедняк вървял по пътя и викал:

– Ум – бол, пари – никакви! Ум – бол, пари – никакви! Ум – бол, пари – никакви!

Чул го един търговец и си помислил:

“Ще му дам двеста-триста тумана[1], все едно съм ги хвърлил в морето. Да видим тогава, дали наистина е толкова умен!”

Извикал бедняка, дал му жълтиците и му рекъл:

– Днес корабите на търговците ще отплават. Тръгни и ти с тях. Ум имаш бол, както казваш. Ето ти и пари. Ще ми ги върнеш, като се завърнат търговците. Да видим, как ще се справиш. Каквото спечелиш – твое ще е.

– Добре. – отговорил беднякът.

Търговците му се присмивали:

– Ей, ти! Как ще удвоиш жълтиците на господаря си? Ума си ли е загубил, на дрипльо парите си да повери?!

Мълчал си беднякът и се усмихвал. А когато търговците се качили на корабите и го извикали и той да дойде, рекъл:

– Не, благодаря. Нямам вяра на морето.

Купил си той малка лодка, натоварил в нея три-четири чувала със стафиди, седнал в лодката, опънал платното, а и греблата яко натиснал – гребе, вятърът надува платното, лодката се плъзга покрай брега. Похапва си беднякът стафидки, а и на рибите хвърля по шепа – и те да похапнат.

– Щом аз съм сит, нека и рибите да се порадват на нещо вкусно… И те душа носят!

Заблестяло морето – сребреело от рибите, които плували подир лодката му.

Ден така, втори, трети – разчуло се из цялото море за вкусното угощение. Събрали се морските обитатели, замислили се, как да се отблагодарят на този, който ги гощава.

– Той ни храни с плодовете на земята. Нека да дарим добрия лодкар с плодовете на морето!

Гмуркали се цял ден, напълнили лодката с бисери. Беднякът ги скрил на брега и купил още повече стафиди. И тъй – ден след ден – натрупал се цял товар с перли. Зачудил се беднякът, как да ги пренесе? Та нали разбойници нападат керваните, а корабите – пирати! Че и завистливите очи на търговците – и те са не по-малка опасност! Мислил, мислил – измислил. Не напразно се хвалел, че е умен. Купил конски фъшкии, с които бедняците от равнината торят нивите си, а планинците ги използват за горене. Внимателно скрил в тях бисерите. Изсушил ги на слънце. Натъпкал ги в чували, натоварил ги върху камилите, които купил. Предвидливо приготвил и три товара с изсушени конски фъшкии, в които нямало скрити бисери.

В това време се появили търговците. Едни купили скъпи коприни, други – златни и сребърни украшения, трети – скъпоценни аромати от далечни и непознати страни. Като видели товара на бедняка, като надушили вонята – започнали да се подиграват с него:

– Няма ли и по нашия край конски фъшкии, та чак от тук ще ги купуваш? Хвалеше се, че ум бол имаш, а си пропилял чуждите жълтици!

– Всеки пазарува това, което му е нужно. – спокойно отговорил той.

Търговците заповядали на слугите си, да натоварят камилите и мулетата, оседлали конете и тръгнали обратно към родния край. В планините ги застигнала виелица. Сняг завалял. Подслонили се в една голяма пещера. Но студените планински ветрове и там ги настигнали.

Беднякът извадил торбите, дето нямало скрити бисери, запалил огън от изкушения конски тор, събрал своите камили около огъня – хем да са на топло, хем завет да му пазят.

Търговците треперели от студ. Молели го да им даде тор и на тях. Той отказал:

– Подигравахте ми се! Сега се топлете с това, което сте купили!

– Какво говориш?! Такъв скъп товар гори ли се?! Дай ни товара само на две от камилите си. Петорно ще ти го върнем, като стигнем до родния ти град.

– Дайте ми разписка, че ми дължите два товара, като този, с който са натоварени моите камили!

Дали му разписка, но вместо да му благодарят, че не ги е оставил да умрат от студ, мърморели:

– Дрипльо! Разписка ще ни иска! За два товара тор!