AEDVIL

Абазинска приказка – втора част

2

Изпълнили всичко, а в това време той влязъл тайно при стопанката, помолил я, да му даде кат дрехи на починалия. Тайно направил статуя, облякъл я, покрил я и извикал стопанката. Запитал я:

– Прилича ли статуята на бащата?

Жената заплакала:

– Досущ като него е!

На сутринта средният брат свалил покривалото от статуята и рекъл:

– Стреляйте!

По големият син бързо се прицелил и улучил статуята право в сърцето.

– Браво! Точен стрелец си! – развикали се всички.

Заредил малкият брат пушката, дълго се прицелвал, но не стрелял, отпуснал пушката и извикал:

– Не мога! Толкова прилича на тате! Сякаш е застанал жив пред мен. Не! Не мога да стрелям срещу него!

– Ти много си обичал баща си. – рекъл средният брат. – Оръжието ще остане за теб.

Удивили се хората на мъдростта на госта. Станал и най-младият брат.

– Донесете две купи с восък. Искам да знам, колко голям и с каква форма е изумрудът. Всеки от наследниците да се усамоти в отделна стая и да моделира изумруда.

След малко те се завърнали. По-големият брат бил направил нещо чудновато, подобно на конска глава. По-младият върнал недокосната паницата с восък и рекъл:

– Никога не съм виждал изумруда. Тате не ми го е показвал.

Най-младият от тримата братя му подал изумруда:

– Твой е! Брат ти каза, че никога до сега не е лъгал, но сега се полакоми за скъпоценния камък…

Разнесла се славата на тримата братя, които успели да се справят с трудната задача, дето не била по силите дори и на най-мъдрите старци.

Върнали се те у дома, довели любимия си кон, заживели задружно – ала си нямали дори педя земя!

Много им се искало свои ливади да имат, собствени ниви да засяват, но земята наоколо била заграбена от богати хора. В близки и далечни земи ходили – няма и няма свободна земя.

Мислили, мислили и измислили, как да надхитрят най-богатия хан. Млади били братята, решили – шест месеца да не се подстригват. Порасли им дълги-дълги бради и мустаци. Нови черкезки от сукно си ушили, затъкнали по два пистолета в пояса, наточили кинжалите си. На дебели тояги се подпирали. Доста страховито изглеждали! Каквито си били едри и силни, сега като мечоци обрасли, въоръжени и намръщени – на страшни войни заприличали. Отишли при хана, който имал най-много земя. Най-зъл и алчен бил той, поданиците си най-много измъчвал. Смело влезли в двора му и викнали:

– Има ли някой тук?

Излязъл един слуга, изплашил се, ниско се поклонил. Повел ги, поканил ги да седнат, после хукнал към покоите на господарката си. Зашепнал:

– Пристигнаха гости чудновати! Страховити! Космати! Дори устата им не се виждат!

– Ще видим имат ли уста. Поднесете им мед да похапнат.

Трикрака масичка донесли слугите. Пред всеки гост купичка с мед поставили. Запретнали ръкави тримата братя, засукали мустаци, отворили уста, меда излапали. Похапнали, измили се, отново устата им не се виждали.

– Ще се наложи да приготвите вечеря и за гостите. Кой знае, може да са знатни велможи от далечни земи. Като се върне ханът, ще трябва да ги нагостим. – рекла жената на хана и изпратила една слугиня да заколи най-тлъстия петел.

А гостите седят, разговарят, но устата им не се вижда – страшно! Слугите дори и да ги погледнат не смеели. Братята видели слугинята, която носела петела и се спогледали.

– Домашният вестител вече пристигна. – казал най-големият брат.

– Значи скоро ще доприпка, яхнал трикрак кон. – добавил средният.

– Ние ще го разкъсаме и през тясна врата ще го прокараме. – засмял се най-младият.

Слушал слугата, но нищо не разбрал. Изтичал при господарката си. Загадъчните думи на гостите повторил.

– Какви ти загадки! – разсърдила се жената на хана. – Домашният вестител е петелът – съобщава, че слънцето се е събудило и е време за работа! Триногият кон – това е трикраката масичка. А тесните врата – гърлото.

Нахранили се братята и легнали да спят в къщата за гости – кунацка, както я наричат в този край.

Късно вечерта се завърнал ханът. Всичко му разказали слугите. Изплашил се той, разсънил се, цяла нощ за страховитите гости си мислел.

На сутринта още повече се стреснал, като видял косматите лица на тримата братя. Заповядал овен да заколят слугите. Три дни гощавал непознатите – според обичаите – чак на четвъртия ден ги запитал:

– Откъде сте? Какво ви води насам?

– От далече сме. – отговорил най-големият брат. – Молим те, дай ни земя. Не ни трябва много – поне толкова, колкото да обгърнем с кожите на три бика.

“Ама че чудаци! Искат толкова малко.” – удивил се ханът.

– Добре. Ще ви дам толкова, колкото поискахте.

– Само добре помисли! Да не съжаляваш! Който не държи на думата си, който ни измами, зле ще си изпати! Не прощаваме никому!

– Не ме обиждайте! Аз държа на думата си. – гордо отговорил ханът. – Казах! Свършено е!

Заповядал ханът да заколят три бика, кожите им на гостите да дадат, да ги заведат – земя да си изберат. Излезли на полето. Братята разрязали кожите на тънки ленти, навързали ги и с това въже от биволски кожи обградили голямо парче от най-плодородните земи на хана. Хванал се той за главата:

– Така ме подведоха!

Но нищо не можел вече да направи. Дума бил дал. Не можел да се отметне. Не можел да се опозори. В онези древни времена хората държали на думата си. Дори и богатите! Било въпрос на чест.

Братята разорали част от земята си, засели я, богата реколта отгледали. Стада пасяли на тучните им поляни.

Невести си избрали, оженили се, дечица им се родили. Живели дълго и щастливо в мир и сговор с трудолюбивите селяни от този край, които ханът вече не смеел да граби и наказва жестоко…

Из: http://skazki.yaxy.ru/1.html

Чудо-яблочко: Сказки народов Карачаево-Черкессии/ Сост. и лит. перевод Н. В. Капиевой.-Ставрополь, 1983.

Превод от руски език и литературна обработка М. Й. Дюлгерова.

Към следващата абазинска приказка “Фатимат и хана“.