AEDVIL

Първа част на чеченската приказка

“Тимар”

Остарял един човек, изгърбил се, ослепял.

Най-големият му син тръгнал да търси лекарство за баща си. Много ли, малко ли път изминал – не знам, но стигнал до непознати земи, където валял червен сняг. “Такова чудо до сега не съм виждал!”- помислил той.

Донесъл на баща си червен сняг, надявал се да го излекува с него.

– Намери ли лекарство?

– Дада[1], нося ти невиждан червен сняг. – отговорил най-големият син.

Бащата го отпратил – останал недоволен от него.

И вторият син тръгнал лекарство за баща си да дири. Много ли, малко ли път изминал – не знам, но стигнал до непознати земи. Отминал полята с червения сняг, стигнал до поляни, където растяла бяла трева. Върнал се с букет от бялата трева – надявал се тя да излекува баща му.

– Какъв лек си ми донесъл? – запитал старецът.

– Невиждана и нечувана бяла трева. – отговорил средният син.

Бащата отпратил и него – пак недоволен останал.

Тогава и най-малкият син решил да тръгне – лекарство за баща си да дири. Три дни и три нощи се стягал за път. Бащата рекъл:

– Ще те пусна, след като се уверя, че си пораснал достатъчно. Можеш ли да прескочиш оградата?

Пришпорил момъкът коня си, като птица прелетял над високите зидове. Благословил го бащата и заръчал:

– Нищо не вземай, ако е паднало на пътя! Иначе – беда ще те сполети.

Препускал момъкът ден и нощ. Стигнал до полето с червения сняг и поляните с бяла трева. Нощта отминала, след нея и денят се изнизал. Прелитал белият кон край непознати гори и планини. Отново се зазорило…

– Защо ли? Та нощта едва започва?! – учудил се ездачът и внимателно се огледал.

Видял златно перо – сияе, върховете на планината като ранно слънце озарява. Спрял коня, навел се, вдигнал от пътя перото. Мушнал го в джоба на черкеската[2] си. Конят рекъл:

– Ти наруши забраната. Забрави ли, какво те предупреди баща ти?!

Нищо не отговорил момъкът, продължили напред. Скоро пак се навел от седлото и вдигнал от земята кълбо от златни нишки.

– Баща ти заръча нищо да не вземаш от пътя. Това златно кълбо ще ти донесе много беди.

По залез слънце стигнали до един шахар. (В чеченските приказки така наричат по-големите населени места.) Накрай селището срещнали пастир със стадо крави. Момъкът го запитал:

– Кой във вашия шахар е най-достойният мъж? Приема ли гости?

Отвел го пастирът до дома на владетеля.

Посрещнали го, полели му да се измие, преди вечерната молитва – намаз, както наричат този ритуал мюсюлманите. Навел се момъкът и от джоба на черкезката му паднало златното перо, заблестяло като слънце.

Взел владетелят перото и рекъл:

– Ако не ми донесеш птицата, от която е това перо, ще умреш!

Посъветвал се момъкът с коня си.

– Нека ни приготвят за път лека и вкусна храна, сахъ[3] просо и курдюк карак[4].

Слугите приготвили всичко необходимо. На следващия ден тръгнали на път.

Много ли, малко ли път изминали – не знам, но стигнали до непознати земи. Спрял конят високо в планината и рекъл:

– Ако с един поглед обхванеш вселената, ще видиш много, много надалече, как планината в небето се извисява. Виждаш ли там нещо, което прилича на кавказка папаха – шапка, която сияе?

– Мислех, че слънцето се показва иззад върховете.

– Не, това е птицата, чието перо тъй неразумно взе от пътя. Ще я примамя. Любопитна е тя. Ще дойде. Ще те запита: “От кой аул идеш?” Отговори: “От аула, където живее Тимар.”

Тя ще иска да узнае: “Как се чувства Тимар?” Кажи: “Остаря, прегърби се, ослепя.”

Ако за коня му те запита, речи: “Одъртя стопанина му, но конят – да се продъни вдън земя, дано, не старее и пасе в гората.”

Тя ще кацне край реката, ще започне да чисти перата си и да се къпе. Тогава изипи всичкия карак и се приготви да я прилъжеш. Спри се край извора. Разсипи просото около себе си.

Към втората част на чеченската приказка “Тимар – 2”