AEDVIL

Трета част на ингушката приказка

“Тайната на безносия Силайм”

Едва успял непознатият конник да се отдалечи и от дома изскочил Берзъй Каза – космат, рошав, огромен, с най-страшните зъби, които можеш да си представиш. Джигитът не се изплашил. Конят му дори и не трепнал – сякаш не чудовищно вълчище, а кутре ръмжи насреща му.

– Хайде да се преборим! – провикнал се Берзъй Каза.

– Хайде. – смело отговорил Джигитът и слязъл от коня.

Започнали да се борят. Борили се час, два, три. Накрая Джигитът победил Берзъй Каза. Не позволил на вълчището да се опомни, извадил кинжала си и му отсякъл главата. После се метнал на седлото и насочил коня си към долчинката, където го очаквал неговия побратим.

Продължили по пътя и скоро стигнали до някакъв замък. Непознатият се насочил към вратите и рекъл:

– Тук живея. Моля, бъди мой гост!

Отвел Джигита в къщата за гости – кунацка, както я наричат в Кавказ. Във всеки дом има такава къща или стая за гости. Там те могат спокойно да си отдъхнат след дългия път. Планинците много държат на този обичай – гостите да бъдат почитани и уважавани. Дори и най-бедните хора от тоя край споделят храната си с непознати, приютяват ги. Сурова е природата в Кавказ, страшни са бурите и виелиците зиме. А дори и лете не е лесно да препускаш из непристъпните върхове. Може би затова се е зародил този обичай… И сигурно е чудесно, да знаеш, че където и в планината да отидеш, във всеки аул ще те срещнат грижовни стопани.

И тъй, побратимът на младия джигит отишъл да донесе храна, за да го нагости. Огледал се момъкът и забелязал, че нещо сияе в съседната стая. Приближил се, открехнал вратата и се удивил – на леглото лежала чудна красавица. Лицето и косите ѝ сияели, но очите ѝ били затворени. Красавицата тежко дишала, мятала се и стенела.

Когато стопанинът се завърнал, момъкът не издържал – запитал:

– Кой стене в съседната стая?

– Жената на брат ми. Изведнъж се разболя. Ден след ден все по-зле се чувства, слабее. С брат ми не знаем, как да я излекуваме. Всички прочути лекари доведохме, всички лекове изпробвахме, но тя е все по-зле и по-зле. Брат ми тръгна лекарство да дири, но дали ще донесе – не знам.

“Докато не намеря лекарство, няма да продължа пътя си.” – помислил си джигитът, но на побратима си нищо не казал. На сутринта се сбогувал с него, метнал се на коня си и препуснал.

– Какво си решил? – запитал го конят му, когато се отдалечили от замъка.- Къде отиваме?

– Приятелят ми има брат. Жена му – по-прекрасна от слънчев лъч, се е разболяла. Все по-зле е. Няма да позволя да умре! Ще намеря лек за болестта ѝ.

– Лекарството е зад тези две планини, които се извисяват толкова близко една до друга, че и мравка не би могла между тях да премине. Понякога те се раздалечават, но това е само за миг. Ако конят и конникът са достатъчно бързи, може и да се промъкнат между тях, преди отново да се съберат и с грохот да ги премажат. Всичко, което се намира между двете планини мигом става на прах.

Доближим ли планините, ти извикай – все едно, че петнайсет човека крещят, удари ме с камшика – сякаш осемнайсет джигита го размахват. Удариш ли ме достатъчно силно, ще се втурна и ние ще успеем да се промъкнем между планините.

– Добре, ще изпълня всичко, но трябва да побързаме. Жената умира.

Втурнал се конят, стигнал до планините. Погледнал Джигитът – толкова близо били, че дори мравка не можела между тях да премине. Когато планините се раздалечили, джигитът грабнал дънера на едно повалено от бурята дърво и го пъхнал между тях. Завърнали се планините, сблъскали се с такъв трясък, че ехото през девет земи в десета се разнесло. Направили на прах дебелия дънер.

“Истина е това, което ми каза конят.” – помислил си Джигитът, но не се уплашил. Метнал се на седлото. Напрегнало се тялото на юнака – мускулите му – като камък се стегнали. Силно забило сърцето му. Извикал Джигитът, сякаш петнайсет души едновременно викнали. Планините се раздалечили. Плеснал момъкът с камшика – сякаш осемнайсет ездачи са го размахали. Плеснал коня, устремил се той към прохода, успял да премине, преди планините с грохот да се сблъскат.

Препускал конят из равнината зад двете планини. В далечината забелязал огромен лъв, който се търкалял по земята и страшно ръмжал.

– Остър камък се е забил в лапата му. Бързо изкопай дълбока яма. Ще се скрием в нея. Лъвът ще я прескочи, острият камък, забит в лапата му, ще падне. Лъвът ще се успокои и ще ни помогне да намерим лекарството, което търсим.

Към четвъртата част на ингушката приказка “Тайната на безносия Силайм – 4”