AEDVIL

Първа част на ингушката приказка

Тайната на безносия Силайм

Ингушка приказка

За да ви зарадвам с нещо хубаво, за да ви развеселя с нещо весело, ще ви разкажа тази приказка…

Някога, много отдавна, живял храбър воин. Препускал той по белия свят, страхували се враговете от него. Помагал той на хората, от беда ги избавял.

Видял разни страни, участвал в много битки. Когато почувствал, че младостта му е отминала и над него старостта е надвиснала, решил да се завърне там, дето се е родил и израснал – в планинския аул, сред високите върхове, близо до бързоструйния Терек.

Натам насочил той бойния си кон. Избирал най-прекия път, не се спирал да почива. Реките преплувал, без брод да търси. Стигнел ли до гора – не я заобикалял, проправял си път през гъсталака. И все пришпорвал коня си – искало му се по-скоро да види родните планини.

И ето, че на двайсет и третия ден стигнал до бързоструйния Терек. Стръмен планински път водел към планината. Конят започнал да се изкачва. Конникът рекъл:

– Не бързай, мой верни друже! Докато пътувахме насам все те подканвах да побързаш, молех те да летиш по-бързо от вятъра.

Не се бавех на превала, най-краткия път избирах. Стигнех ли до река, брод не търсех, карах те веднага да я преплуваме.

Видех ли гора, пътеки не търсехме – през гъсталака пресичахме двамата с теб. Нямах търпение, исках по-скоро да зърна родните планини.

Стигнахме до бързоструйния Терек. Вече няма да бързаме. Искам да разгледам всяко дърво, всеки камък – не мога да им се нагледам. Откакто напуснах родния край много вода е изтекла, много пъти листата в гората са пожълтявали и отново горите са се раззеленявали.

Послушал конят стопанина си, тръгнал бавно нагоре по стръмния път. А воинът отпуснал поводите. Спомнял си за своята младост. Разглеждал всичко – стараел се да не пропусне нито едно дърво, нито един камък.

И ето – в далечината се показал родният аул. Джигитът казал на верния си кон:

– Завинаги се завърнах. Никога повече няма да напусна родния край. С мен ли ще останеш или искаш още да скиташ по света?

– Дай ме на млад, смел ездач. Искам с него да препускам по-бързо от вятъра.

– Добре. Не е редно един боен кон да стои затворен в конюшнята. Ще те подяря на първия джигит, когото срещнем по пътя. Но ти трябва първо да го изпиташ, да разбереш цени ли те, държи ли на теб. Ако издържи изпитанието, служи му вярно, тъй както служи на мен. А когато те пусне, върни се при мен.

– Добре. Благодаря ти за съвета.

Сбогували се старият воин и бойният кон. В това време откъм аула се задал млад бедняк, който почтително поздравил стария ездач.

– Накъде си се запътил, момко?

– Тръгнал съм щастието си да диря.

– На дълъг път без кон тръгва ли се?

– Сирак съм – без баща, без майка. Кой ще ми даде кон?

– Аз. Ако харесваш коня ми, вземи го. Грижи се добре за него и той предано ще ти служи.

– Такъв прекрасен кон не съм и сънувал. Но ако ми дадеш коня си, ти как ще стигнеш там, накъдето си се запътил?

– Ето го родния ми аул. Стигнах края на моя път.

Младият джигит помогнал на стария воин да слезе от коня. Благодарил му, метнал се на седлото.

– Върви, търси щастието си! Но запомни това, което ще ти кажа на сбогуване. По-добър от моя кон има само един на тоя свят. Докато не го откриеш, никому не давай коня ми! А откриеш ли го, пусни моя кон, той сам ще се завърне при мен.

– Благодаря за коня и мъдрия съвет. – рекъл момъкът и препуснал надолу по стръмния път покрай река Терек.

Конят летял по-бързо от вятъра. Планините останали далеч зад него, а конят препускал ли препускал. Три дни не се спрял. Сутринта на четвъртия ден изведнъж стигнали до голямо езеро. Водата заблестяла, лъчите на изгряващото слънце разпръснали мъглата и младият джигит видял надсред езерото прекрасен остров. Насред острова – каменна кула се извисявала. Сияел златният покрив, проблясвали сребърните прозорци.

–         Ще доплувам до кулата, ще видя, кой живее там. – решил момъкът и насочил коня към водата.

Към втората част на игушката приказка “Тайната на безносия Силайм – 2”.