AEDVIL

Втора част на азербайджанската приказка

Тайната на дружбата

Сбогувал се синът с баща си и тръгнал на път. Препускали буйните коне, прах засипвал бедняците край пътя. Сред тях принцът видял Кечал Мамед. Спрял до него и рекъл:

– Помниш ли сандъчето, дето го намерихте вие двамата с коняра?

– Помня, как да не помня! Нали ти го отвори и прочете, че тайната на дружбата е скрита в крепостта на тримата старци.

– Натам сме се запътили. Ще дойдеш ли с нас?

– Добре! Почакайте ме!

Помолил Мамед баща си да го благослови и да му разреши да тръгне с принца. Сбогувал се с майка си. Тя пъхнала комат ечемичен хляб в неговия хурджун – торба, която азербайджанците премятат през рамо, когато тръгват на дълъг път. Пришпорил кончето си и скоро настигнал Мелик.

Препускали, препускали и не забелязали, как един по един храбрите войни изостанали. Обърнал се принцът и видял, че двамата с Кечал Мамед са останали сами.

– Без войска, без оръжие, как ще се справим? – изплашено запитал Кечал Мамед.

– Е, братко, ти май си готов да избягаш?! – присмял му се Мелик. – Ако те е страх – връщай се! Аз сам ще продължа!

Правилно казва народът: Всички кечали (плешиви хитреци) са съобразителни. Погледнал Мамед към шахския син, засмял се и рекъл:

– О, господарю мой! Не забравяй, че ако е предречено някой да намери тая крепост, то това съм само аз! Тръгнал съм с теб, няма да те изоставя.

И те продължили напред. Ту препускали, ту спирали – питали накъде да продължат, из каменисти пътища се препъвали, по стръмнини се катерели – дни и нощи пътували. Свършили се запасите от храна.

– Ами сега?! Какво ще правим? Май от глад ще се мре… – въздъхнал Мелик.

Кечал безгрижно размахал ръка:

– Не се тревожи! Мама ми е сложила ечемичен хляб в торбата. Хайде да го изядем! После ще му мислим.

Извадил той от торбата твърдия комат и нарязал дебели филии. Мелик захапал една от тях и се намръщил – никога в живота си не бил ял толкова твърд хляб. Не му се било налагало – та нали бил син на шаха.

Продължили пътя си. Денем и нощем препускали, накрая се добрали до върха на много висока планина. Вятърът разнесъл облаците, пекнало слънцето, озарило пътя пред тях, отвъд планината. Видели те прекрасна долина, обсипана с цветя. Всеки цвят преливал от хиляди багри. Ароматът се извисявал чак до върховете на планината, опиянявал и замайвал. Славеи пеели. Чудни дървета цъфтели, едри плодове зреели. Безброй странни птици летели и кацали по поляните. Какво ли само нямало там: патици, фазани, яребици, папагали и пауни с пищни пъстроцветни опашки! В далечината препускали плашливи стада сърни.

Насред долината се издигал дворец, иззидан от златни и сребърни тухли. Кулите му – в облаците, страховита крепостна стена го обграждала.

– Колко е красиво! Ех, да можехме тук да останем…

– Нещо не ми се нрави това място… – промърморил Кечал Мамед.

И прав бил – едва що достигнали до крепостните стени и страшен грохот разтърсил земята – сякаш небето се срутило. Вратите на двореца се открехнали, подали се две огромни ръце и смъкнали момците от конете им.

Бр-р-р! Страховито! Ръце без тяло! Сами сграбчили юздите и отвели конете в конюшнята. После повели гостите към двореца – толкова красив и богато нареден, че домът на шаха в сравнение с него изглеждал като бедна колиба.

Хора никъде не се мяркали. Долетели чаши, полели им да се измият. В ръцете им кацнали меки, пъстротъкани кърпи – да се избършат. Красива покривка сама се разстлала на масата, а върху нея стотина съдинки с манджи – една от друга по-вкусни. Дивели се гостите, чудели се – откъде се взима всичко това?! Здравата си похапнали. Като се заситили, отново се появили тайнствените ръце и прибрали всичко. После завели момците в друга стая, постеля им приготвили – да си отдъхнат.

Към третата част на азербайджанската приказка “Тайната на дружбата – 3“.