AEDVIL

Втора част на грузинската вълшебна приказка “Синът на Врания кон”

На сутринта момъкът извел конете, пуснал ги да пасат и задрямал. Събудило го ядосано жужене. Пчелите се карали, коя от тях първа е кацнала на цъфналия храст. Готови били да се сбият за това, коя от тях мед от там да събира.

– Засрамете се! – викнал Вран. – Не се карайте! Вижте, колко много храсти има наоколо! Има за всички!

Зажужали пчелите:

– Благодарим ти, човече! Ум и разум ни дари. Сдобри ни. Кажи, как да ти се отблагодарим?

Огледал се – нито един от шейсетте коня не видял. А слънцето вече се спускало към хоризонта.

– Мили пчелички, помогнете ми, конете на бабичката да събера преди залез.

– Лесна работа! – литнали пчелите и скоро събрали конете.

Подкарали ги. В конюшнята ги вкарали. Белият жребец намерили чак зад девет планини в десетата.

Удивила се старицата, като видяла, че нито един кон не липсва. Помислила си: “Не е човек, а дяволско копитце! Надхитри ме.”

Завела тя момъка у дома, вкусни гозби поставила пред него. А сама – при Белия кон отишла – пребила го от бой. Бие и нарежда:

– Не ти ли казах, добре да се скриеш! Да не те намери никой! Защо не ме послуша?!

Разранил камшикът кожата на коня.

Довела старицата момъка в конюшнята и рекла:

– Държа на думата си. Избери си един кон.

Разходил се момъкът из конюшнята. Обичал той конете. Та нали сред тях бил израснал. Видял как жестоко старицата е пребила Белия кон. Дожаляло му за него. Решил да го избави.

– Този искам да взема. – посочил Белия кон.

– Защо ти е? Не го ли виждаш – нищо не струва. Виж другите, какви са охранени!

– Не! Не искам друг. Избрах този.

Повел момъкът Белия кон. Не го оседлал, докато раните му не зараснат. После го яхнал и тръгнал по белия свят щастието си да дири.

Препускал Белият кон през гъсти гори, нажежени пустини, през тучни ливади. Срещнал пастири. Поканили го те край огъня, хляба си с него споделили, с прясно сирене го нагостили, с топло мляко го напоили. Видял момъкът в далечината светлинка грее. Помислил си, че там сигурно дом се издига. Решил да помоли стопаните, там да пренощува. Благодарил на пастирите, сбогувал се с тях, метнал се на коня и препуснал към светлинката.

Приближил се и видял – перце лети, по-силно от луната блести и говори:

– Вземеш ли ме – ще съжаляваш! Оставиш ли ме – ще се тюхкаш, защо не си ме взел.

– Не го вземай! – обадил се конят. – Беди ще си навлечеш.

Не послушал момъкът коня си, взел перото, в джоба си го пъхнал и продължил по пътя.

Срещнал царските слуги. Завели го те в двореца. Оставили го под чардака, дето царят тъкмо вечерял. Трапезата се огъвала от гозби – една от друга по-вкусни. Дълго щял царят да се храни, много трябвало момъкът да чака.

Извадил от джоба си перото – да го разгледа. Като засияло онова ми ти перо! Помръкнали светилниците в двореца. Дори Луната се скрила – перото вместо нея озарило всичко наоколо. 

– Какво става? – креснал царят. – Какво свети там?

Погледнали слугите – гледат нищо и никакво перце, а като слънце сияе. Довели момъка при царя. Той затаил дъх, толкова красиво било перото!

– Такова съкровище само царят може да има! – извикал владетелят и грабнал перото.

– Вземи го. Ако искам, ще намеря птицата, която е изгубила перото. – перчел се момъкът.

– Ако я намериш, наследник ще ми бъдеш. Ако не – ще заповядам да ти отсекат главата, самохвалко! Давам ти три дни срок!

Лесно е да обещаеш, трудно е обещанието си да изпълниш!

Отишъл Синът на Врания кон, съвет от коня си подирил.

– Казах ти, да не вземаш перото! Не ме послуша. Добре, ще ти помогна, но вече не хвърляй думите си на вятъра. Кажи на царя, да заколят бивол и да ти дадат вътрешностите.

Изпълнил всичко момъкът. Тръгнал на път, а в торбата – вътрешностите на бика носел.

– Виждаш ли острова в морето? Ще те пренеса там. Покрий се с вътрешностите на бивола. Ще долети огромна птица. Ще почне да ги кълве. Хвани крилете ѝ! Здраво дръж! А сега ме удари с камшика! С всички сили!

Следва третата част на грузинската вълшебна приказка “Синът на Врания кон”- 3.