AEDVIL

Първа част на грузинската приказка “Синът на Врания кон”

Разказват че някога старец и старица си имали само една кобила. Живели ли са, или не – кой знае? Но чуйте, какво се случило.

Сутрин кобилата отивала на поляната да пасе, а вечер се връщала с новородено жребче. Продавал го старецът и купувал хляб и сирене за себе си и за своята бабичка. Така се изхранвали години наред старците.

Жалела кобилата за своите жребчета. Не искала повече да ѝ ги отнемат. Излязла веднъж и повече не се завърнала. Дълго живяла в гората, пасяла жребчетата си – цял табун станали. Трудно било сама да се грижи за тях. Веднъж рекла:

– Ех, да можеше сега вместо жребче, син човешки да родя! Ще го науча да пасе жребчетата, да се грижи за тях.

Още рекла-не изрекла и ето – появило се момченце, като ясно слънце.

Растяло не с дни, а с часове. Пораснало – станало строен и пъргав момък. Пасял момъкът жребчетата, но мечтаел по света да скита, щастието си да дири. Кобилата го разубеждавала – искала да не тръгва на път, да не я напуска. Но момъкът настоявал.

– Добре сине, избери си кон и тръгвай, щом си решил. – рекла кобилата.

Избрал от табуна най-силния кон, метнал се на гърба му.

– Де се е чуло и видяло, младият брат да язди по-стария! – изцвилил конят.

Разказал синът на кобилата, какво се е случило.

– Избери си друг кон. – казала тя.

Но и вторият и третият кон все едно и също повтаряли:

– Де се е чуло и видяло, младият брат да язди по-стария!

Тръгнал момъкът пеш да си дири късмета. Не искал да обижда конете от табуна. Обичал ги той като родни братя, сърце не му давало – юзда да им сложи, по пътя да ги пришпори.

Върви той и си мисли: “Ако хората ме попитат, чий син съм, какво ще им кажа?” Върнал се, запитал кобилата:

– Как е моето име? Кой е баща ми?

– Вран. Ти си син на Врания кон.

Върви Вран, където му сърце иска се скита – първо по пътечката, после по пътя, от село на село, от царство в царство. Много земи обиколил, много неща видял, много ум и разум събрал.

Веднъж из гората вървял. Стигнал до извора. Видял бабичка стомните си с вода да пълни, едва-едва с тях към дома си да крета. Настигнал я, помогнал ѝ стомните до къщичката си да пренесе. После запитал, може ли да пренощува в дома ѝ.

– Защо не, сине, добре си дошъл.

Нахранила го, напоила го, запитала накъде се е запътил.

– Искам белия свят да видя, щастието си да намеря. – отговорил Вран.

– Внимавай, царските слуги да не те хванат! Ще те пратят да търсиш земя, на която човешки крак не е стъпвал.

– Че защо им е?

– Остаря царят ни. Мъдреците казват, че ако му донесат шепа земя, върху която човешки крак не е стъпвал, ще се подмлади и два пъти повече ще живее.

– Че как, насила ли праща хората на път?

– Насила. Много деца сираци останаха, много домове зачерни царят. Тръгне ли някой на път, не се завръща. По добре остани при мен. Грижи се за конете ми. Ако ги опазиш за един месец само, ако нито един кон от табуна ми не изгубиш – ще ти дам кон да си избереш.

Разсмял се Вран – “От коне избягах, при коне стигнах. Това ли ми е късметът?” – помислил си, но сутринта – рано-рано извел конете на паша. От жаркото слънце под дърветата ги прибирал, с вода от най-бистрите извори ги поял.

Неусетно месецът отминал. Останал само един ден. Вечерта старицата се промъкнала в конюшнята и рекла на конете:

– Разпръснете се утре по целия свят!

– Ти вдън земя се скрий, ако трябва! – заръчала на Белия кон – В небето препускай! На планината се изкачи! На дъното на морето се спусни! Да не те намери момъкът!

Жребецът, който водел стадото, обещал, че няма да позволи, никой да го открие.

Следва втората част на грузинската вълшебна приказка “Синът на Врания кон”– 2.