AEDVIL

Синът на бедняка и дъщерята на шах Аббас[1]

Татска приказка – първа част

В един горещ летен ден шах Аббас тръгнал на лов. Както винаги – придружавал го Бахлул[2]. Цял ден пътували, чак вечерта стигнали до един аул и решили там да пренощуват. (В този край на света аул наричат малките планински селца.)

Само в една бедна къщурка видели светлина. Приближили се и почукали. Там живеел беден човек с жена си. Отворил беднякът, поканил ги да се постоплят край огнището. Жена му застелила масата, предложила на гостите, да споделят скромната им вечеря и отишла в другата стая. Тя очаквала, всеки момент да роди. И наистина – скоро се чул плача на новороденото.

Бахлул плеснал с ръце и се разсмял.

– Защо се смееш? – учудил се шах Аббас.

– Защото дъщеря ти ще се омъжи за сина на тези бедняци. Току що се роди бъдещия ти зет!

– Пепел ти на езика! Това никога няма да стане! – ядосал се шахът.

През нощта Аббас не могъл да мигне – мислел за предсказанието и решил да убие новороденото. На сутринта извикал при себе си бедняка и му рекъл:

– Вие ще имате още деца, а аз – не. Дайте ми сина си, а аз ще ви дам два хурджуна злато.

Поговорил беднякът с жена си, съгласили се родителите да дадат сина си – надявали се по-добър да е животът му в двореца.

Дал шахът на бедняка два хурджуна със злато и взел детето. Напуснал аула. Скоро стигнал до страшна, непроходима гора. Оставил там новороденото.

– Дивите зверове дано да го изядат… – възкликнал шах Аббас.

Шахът се завърнал в двореца си и скоро забравил за предсказанието.

Близо до вековната гора живеел беден старец. Имал си той само една козичка. По цял ден тя пасяла, а дядото събирал дръвца за зимата. Вечер се прибирали в своя аул – недалеч от мястото, където шахът захвърлил бебето.

Чул старецът плача на гладното детенце, намерил го край бодливите храсти, възмутил се:

– Тоя, дето е захвърлил бебето, сърце от камък носи, страх от бога няма!

Дядото нахранил детето с козе млекце, приспал го. После си рекъл:

– Горкото! И то като мен е сам-самичко на света. Ще го отгледам. Млякото на козичката и за двама ни ще стигне. Като порасне момчето, ще ми помага…

Минали години, момчето пораснало, станало много силно, красиво и умно. Веднъж играело с децата на улицата. Край тях преминали шах Аббас и Бахлул – връщали се от лов. Сред играещите деца Бахлул забелязал момчето, което някога шахът захвърлил в трънака. Плеснал с ръце мъдрецът и се засмял.

– Защо се смееш?

– Видях детето, което изоставихме някога – пораснало е. Виж го! Ей там играе с другите деца. Казах ти аз, то ще ти стане зет!

– Никога! – разсърдил се шах Аббас.

Приближил се шахът до играещите деца, извикал момчето и заповядал:

– Доведи майка си и баща си!

Изтичало момчето, довело стареца. Видял той шаха и прежълтял от страх.

– Кажи ми истината! Откъде имаш това момче?

Разказал старецът, как намерил детето, как го отгледал.

– Давам ти хурджун със злато, вземам момчето.

Дума не посмял да издума старецът, прегърнал детето, мълком го благословил, със сълзи на очи дълго гледал след него.

Към втората част на татската приказка “Синът на бедняка и дъщерята на шах Аббас – 2”