Санта Сааджа… – 2

 

Санта Сааджа и Сафа Сааджа

Абхазка приказка

Втора част

 

Погледнал Адауы, а там – чудо нечувано! Чудо невидяно! Огромно дърво разперило клони, цъфнало, завързало, плодовете узрели, право в ръцете на царя падали. Сянката целия дворец от жаркото слънце закриляла.

Дивели се всички, но не се радвали, чудели се, как от опасния гост да се отърват. Измислили:

   – Царю, заръчай църква да издигне за една нощ. С камбанария, камбани медногласи, със звън сребърен. Поп, молитви за твое здраве да пее, дякон – да му приглася.

 

Речено-сторено! Най-голямата дъщеря пак научила принца, какво да прави: Три пръчици да втъкне в земята, дето църква искали да изгради. С три чаши вода при изгрев слънце да ги полее. И нито дума да не издумва, докато не свърши!

 

Царят на великаните пак се опитал да му попречи, пак се ядосвал, че момъкът не отговорил на поздрава му, пак се удивил на тайнствената сила, която гостът владеел. Нашир и длъж се понесла песента на камбаните, извисили се молитвите на  попа и дякона.

Дивели се всички, слушали, гледали, на очите и ушите си не вярвали. Мислили, мислили – не могли да измислят нова задача, но още повече възненавидели момъка.

 

Вечерта девойката му рекла:

   – Ти си смел и добър. Но това не е достатъчно, за да оцелееш в царството на великаните-човекоядци. До сега успявах да ти помогна. Но адауы няма да се успокоят, докато не те прогонят. Хайде да избягаме! Ще ме вземеш ли за своя жена?

  – Разбира се! Харесах те още като те видях – като орлица – там, край езерото. Но докато аз правя една крачка, великаните – сто! Не мога да се меря с тях!   – Ще яхнем моя вълшебен кон – араш. За него е завързан още един.

Метнали се на конете и препуснали към морето.

Девойката си носела от къщи три вълшебни неща – просо, пшеница и пепел.

 

Към полунощ царицата-адауы се събудила – сънувала лош сън. Рекла на царя:

   – Нещо лошо се случва в двореца! Прати да проверят тук ли са дъщерите ни!

Събудил царят придворните. Обиколили навсякъде, само в стаята на най-голямата дъшеря не могли да влязат. Върнали се при царя.

   – Чукахме, но не ни отвори… – оправдавали се те.

   – Глупаци! Разбийте вратата! – разкрещяла се царицата-великанка.

Така и сторили, но не открили щерката.

   – Избягали са! Какво чакаш?! Тръгвай! Настигни ги! Върни дъщеря ни! Иначе ще те изгоня! – царицата викала и пердашела де кого свари.

 

Заповядал царят да оседлаят коня му. Неговият араш[1] летял хиляда пъти по-бързо от всички други. Скоро започнал да настига бегълците. Тогава девойката превърнала коня си в църква, себе си в поп, коня на принца в ограда, а него в дякон. Двамата започнали богослужението. Царят-адауы скочил от коня си, прекръстил се, но не посмял да ги прекъсне.

 

Като свършили молитвите си, попитал ги:   – Виждали ли сте двама ездачи – момък и девойка?

   – Да, но много отдавна, още когато бяхме деца и се учехме да четем. – рекъл попът.

   – Оттогава никой друг не е минавал от тук. – обадил се и дяконът.

   – Аха! Значи няма смисъл да препускам подире им. Няма да ги догоня. – въздъхнал царят и се върнал обратно.

Жена му страшно се разгневила, като разбрала, че са го измамили. Заповядала да оседлаят коня ѝ – препуснала подир бегълците. Скоро започнала да ги настига.

 

Озърнала се девойката, видяла разгневената царица-адауы, хвърлила през рамо пшеницата. Издигнали се високи планини, но конят на майка ѝ прелетял над тях.

 

Дъщерята хвърлила и просото – извисили се още по-непристъпни върхове, но и те не могли да спрат великанката.

 

Дошъл редът и на пепелта. Разпиляла се тя, като гъста мъгла обгърнала всичко, превърнала се на пустинни върхове, разпрострени от хоризонт до хоризонт. Забавили преследвачката, но въпреки това царицата пак започнала да настига бегълците.

 

Тогава девойката превърнала конете в буйна високопланинска река, а двамата с принца полетели като птички над водата. Великанката заповядала на своя араш да изпие реката. Пил той, пил, полетял подир птиците, но се пръснал.

Царицата-адауы падайки към земята, преди да умре, проклела дъщеря си:

   – Превърни се на жаба! За три години!

Мигом проклятието се сбъднало. Тъгувал принцът, но що да стори?! Завърнал се у дома. Там радостни го посрещнали родителите му, братята и снахите. С голям пир отпразнували завръщането му.

 

 

Скоро започнали булка да му избират. Дълго се противил той – не искал да се жени. Но когато оставали само три дни до края на третата година, успели да го оженят.

Довели невестата, но принцът ставал все по-тъжен и по-тъжен. Знаел, че в колибата на най-бедната старица живее неговата любима. Накарала тя старицата да поканила на гости царя, заедно с цялото му семейство. Угостила ги с такива прекрасни гозби, дето никой дори не бил и сънувал. А преди да си тръгнат им показала своите питомни птици. Те чуруликали и говорели това, което ги била научила принцесата-жаба:

   – Както Санта Сааджа не простила измяната на Сафа Сааджа, тъй и аз няма да ти простя! 

 

На принца просто не му се живеело – толкова тъгувал за принцесата-жаба.

Досетила се царската невеста, кой е обучил птиците. Престорила се на болна. Дошъл царят да я види, запитал я, как да ѝ помогне.

   – Нашата съседка – старицата, има жаба. Ако не я донесете и изгорите – ще умра. – простенала снахата.

 

Царят заповядал, придворните изпълнили мигом нареждането, но една костица подскочила от огнището и заедно с боклука била изхвърлена в реката. Скоро се разчуло, че златна рибка плува в близкото вирче. Досетила се снахата – пак се престорила на болна, поискала да хванат и опекат рибката.

 

Речено-сторено. Тоя път тя сама я изяла – заедно с костите! Но пак мъничка костица паднала под прозореца. Скоро там поникнало прекрасно дърво. Когато снахата минавала край него, то я деряло. Заповядала тя да го отсекат и изгорят, но една тресчица скочила право в джоба на същата старица, при която преди живеела принцесата-жаба.

 

Научила снахата, пак се престорила на болна, но тоя път царят не ѝ обърнал внимание. Много се тревожел той за най-малкия си син, който от ден на ден ставал все по-тъжен.

   – Кажи ми сине, какво те мъчи?

   – Помниш ли, тате, ти бе дал дума на великана, някой от синовете ти да отиде при него. Аз успях да открия двореца му в страната на адауы. Но жив нямаше да се завърна, ако не бе най-голямата от седемте му дъщери. Тя ми помагаше, за да изпълня заръките на неговите съветници:

Посадих дърво, което само за един ден порасна, цъфна и завърза плодове, а сега пази сянка над целия дворец на адауы.

За една нощ в двора на двореца издигнах църква и камбанария с меден глас, със сребърен звън, с поп и дякон, въздигащи молитвен зов до бога.

   – Къде е сега тая девойка? Как ѝ се отблагодари?

   – Това е мъката ми, тате, обичам я! Дадох дума – да я чакам три години, но не изпълних обещанието си. Оженихте ме три дни, преди тя да възвърне човешкия си образ.

Царицата-адауы я бе проклела – превърна я на жаба. А невестата, която вие ми избрахте, се преструваше на болна, за да ви накара да изгорите жабата, рибката и дървото. Моята истинска невеста на три пъти загина по заповед на баща ми, а аз не можах да я спася…

 

Разгневил се царят. Изгонил снаха си. Проводил сватове при бедната старица – да иска ръката на най-голямата дъщеря на великана. Вдигнали голяма сватба – омъжили принцесата от рода на великаните за най-малкия син на царя.

 

Заживели щастливо Санта Сааджа и Сафа Сааджа. Остарял царят. Отстъпил престола на най-малкия, но най-смелия и справедливия си син, който знаел, колко е важно да държиш на думата си.  И никой – нито човек, нито великан – никой не смеел да напада царството.

 

 

Източник:

Абхазские сказки. (Библиотека востоковедения) – Москва : Наука, 1975, -472 с.

с. 189-204. – Санта Сааджа и Сафа Сааджа

Превод от руски език и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова.

 

Към следващата абхазка приказка за вълшебства и подвизи: “Златната чаша”.

 

 


[1] Араш – хвърковат вълшебен кон от абхазките приказки.