AEDVIL

Абхазка приказка

Първа част

Живели някога в планината Кавказ трима братя – разбойници. Грабели де-що им се харесвало и така си живеели. Веднъж решили да ограбят един стар и глупав богаташ. Глупав или не, те излезли по-глупави, защото послушали алчността си.

   – Ако заграбите несметните богатства на царя, не само ще забогатеете, но и ще се прославите! – рекъл старецът – Тъкмо ще изпитате храбростта си… А и дворецът не е далече.

Не се замислили братята, метнали се на конете си, препуснали към двореца. Награбили толкова злато и скъпоценности, че конете им едва пристъпвали. И в този миг куршум поразил най-големия брат. Успели все пак да се завърнат. Донесли плячката, но и мъртвия си брат не забравили. Направили му златен ковчег, сложили трупа му, заедно с неговия дял от плячката. Оставили го пред вратата на дома му и изчезнали в нощта.

Препускали, препускали – през девет земи в десета се спрели. Гонели ги мъката и срамът, че не могли да опазят брат си. “Това е позор за нас!” – мислели си и решили никога да не се завръщат в родния край.

Жената на най-големия брат погребала мъжа си. Погребала и мъката си. Напразно питала и разпитвала за братята му. Тя била бременна и скоро родила. Отгледала сина си, без никога да говори за бащата и чичовците му. Момчето не знаело, с какво те са си изкарвали хляба.

Като всички деца то било палаво. Веднъж си измайсторило лък и стрели. В това време съседката минала край него – носела на рамото си стомна с вода. Момчето стреляло с лъка и за беда улучило стомната. Счупила се тя, разляла се водата. Жената се ядосала:

   – Като си толкова храбър разбери, къде са братята на баща ти?!

Почервеняло от гняв момчето, но нищо не казало. Прибрало се и си легнало. Три дни нищо не хапнало.

   – Нан[1], не може така, хапни поне малко! Хайде, сине! Кажи, какво ти се яде!

   – Изпечи ми малко месце.

Изпекла майката парче от най-крехкото месо, смъкнала го от огнището, подала го на сина си. Той се престорил че изпуска гърненцето. Майката го хванала и се опарила.

   – Мамо, тъй както ти изгори ръцете си, тъй и лъжата изгаря сърцето ми. Кажи ми истината за моя баща и чичовците ми!

Нямало що да стори майката – разказала всичко. Решило момчето да тръгне на път – да търси братята на баща си. Казало, че няма да се върне, дорде не ги намери.

Дълго вървяло, стигнало до едно поле, дето жегата изгаряла тревата, а маранята се виела над изсъхналите храсти. Под едно хилаво дърво в далечината опитвали да се скрият от слънцето двама мъже изнемощели, мръсни и въшлясали.

“Дали това не са моите чичовци?” – запитало се момчето и май отгатнало.

А те също се чудели, дали това не е техният племенник. 

Жегата съвсем размътила главите им. Решили, че щом такова малко момче ги е открило, това е страшен позор за тях. Приискало им се да го погубят, та никой да не разбере за срама им.

   – Има ли наблизо вода? – запитало момчето.

Братята го пратили да донесе вода от близката река. Знаели те, че който тръгне натам, не се завръща. Мислели си: “И той ще загине.”

Момчето стигнало до реката. Навело се, наляло вода и тъкмо се изправяло, когато непознато страшилище се нахвърлило върху него. Момчето пъргаво се обърнало. Борили се дълго, разгорещили се – а и без това било много горещо. Момчето замахнало със сабята си да удари чудовището, но кожата на страшилището се свлякла и от там изскочила прекрасна девойка. Рекла:

   – Не ме убивай, от днес освобождавам водите на реката.

Момчето се удивило и пуснало красавицата. Тя му подала прекрасен златен бокал.

   – Вземи! За спомен от мен.

Върнало се момчето при братята, напоило ги, отвело ги до реката – да се изкъпят, да изперат дрехите си. После ги върнало в родния дом. Майка му много се зарадвала, събрала всички техни роднини, нагостила ги.

Какво се случило след това, ще научиш, ако чуеш втората част на тая приказка.

Към втората част на абхазката приказка за вълшебства и подвизи: “Златната чаша” – 2.