AEDVIL

Санта Сааджа и Сафа Сааджа

Абхазка приказка

Първа част

Живял някога велик цар. Богат бил той, но нямал деца. Животните в стадата му – също.

Много му било мъчно заради това. Половината му живот отминал.

   – На кого ще оставя имота си, кой ще брани царството ми, когато остарея? – чудел се той.

   – Ако ти помогна, какво ще ми дадеш? – попитал го непознат пътник, висок почти колкото двореца.

   – Половината царство!

   – Не ми трябва царството ти. Вземи тая ябълка. Обели я. Изяжте я с жена си. Ще имате трима сина. Обелките дайте на яловите животни.

   – Как да ти се отблагодаря?

   – Като пораснат синовете ти, попитай ги, кой от тях иска да дойде при мен – отвъд морето.

   – Как ще те намери?

   – Където стъпя – земята потъва, дъждовете пълнят стъпките ми с вода. Езерата са моите следи – ще доведат сина ти при мен.

Така и станало. Синовете на царя пораснали – здрави и силни. Стадата му ставали все по-многобройни. Спокоен и щастлив бил животът на владетеля и на всички в царството му. Държал той на дадената дума – винаги изпълнявал обещанията си. Разказал всичко на синовете си, запитал ги, кой от тях иска да тръгне на път. Най-малкият се съгласил. Благословили го родителите му, дали му най-острия меч, най-добрия кон, най-леката и вкусна храна за из път.

Дълго препускал момъкът, следите-езера го довели до морето. Ами сега? Как да стигне до другия бряг? Зачудил се царският син.

   – Добър ден! – поздравил го някой.

   – Дал ти бог добро! – отвърнал момъкът и видял, как един старец, яхнал мулето си, спокойно пресича морето – върви по водата!

   – Ей, спри! – извикал принцът – Ездачо, моля те, помогни ми да премина през морето!

   – Добре. Ще ти помогна.  – отговорил старецът. – Още си твърде млад за такова пътешествие.

Внимателно хванал с два пръста коня, заедно с конника, поставил ги върху периферията на шапката си. Дълго препускало мулето по вълните. Най-сетне стигнали на другия бряг. Благодарил момъкът, сбогувал се със стареца и продължил по пътя си. Следите-езера го отвели до голяма река.

Изгладнял и уморен спрял пред бедна колиба. Посрещнала го стара жена, искала да го нагости, но нямала капчица вода. Взел момъкът стомните и се запътил към реката.

   – Стой, сине! Не искам и майка ти черна забрадка да носи, за тебе сине да жали. И аз имах синове, но всичките ги изяде страшният агулшап, който е завардил изворите в нашия край.

В абхазките приказки агулшап е страшно чудовище, подобно на дракон.

Момъкът не се боял от него. Агулшапът изскочил от реката и раззинал уста. Принцът замахнал с меча си и с един удар разсякъл чудовището.

Напълнил стомните. Голяма радост настанала – всички му благодарили, че ги е избавил от страшния агулшап.

Като разбрали, накъде се е запътил, опитали се да го спрат. Напразно! Тогава го научили, как да се спаси от най-близката опасност. Послушал ги той – изпълнил дума по дума това, което му заръчали.

Отвъд реката дълго яздил. Стигнал старата колиба на страшната магьосница, която не пускала жив човек да премине край дома ѝ. Изровил проход, изскочил точно до страшната старица, докоснал гърдите ѝ, и рекъл:

   – От днес съм твой син! Животът ми е в твоите ръце.

Магьосницата си поела дъх, погълнала принца, но го изплюла, като чула вълшебните думи.

   – Ах, от каква вкусна хапка ме лиши! Да паднат моите нещастия върху твоята глава! Разказвай! Откъде идеш? Накъде си се запътил?

Всичко – от самото начало – научила магьосницата. Напразно се опитвала да спре принца – да не отива при великаните–човекоядци – в абхазките приказки ги наричат “адауы”.

   – Този владетел – Адауы – примамва при себе си хора, поставя им задачи, които дори опитни магьоници не могат да изпълнят. А като не се справят – ги изяжда.

Има той седем дъщери, но нито един син. Шест от щерките му се превръщат на гълъби, седмата – на орел. Тя долита последна на полянката сред гората.

Станат ли отново на девойки, влизат да се къпят в езерото. Трябва да се скриеш добре.

Издебнеш ли ги, грабни орловата дреха. Най-голямата сестра ще започне да я търси, но ти не се показвай, докато не рече: “Кълна се в небето и земята – ще изпълня всичко, което поискаш, само ми върни дрехата!”. Тогава ѝ я дай.

Само най-голямата от седемте сестри може да ти помогне…

Както заръчала магьосницата, така и направил. После разказал на девойката, защо е дошъл.

   – Баща ми е един от най-злите адауы. Всеки ден ще ти поставя нови и нови задачи. Когато угасят свещите навсякъде в двореца и всички заспят, само в моята стая ще свети. Идвай всяка вечер при мен. Ще те чакам. Ще ти казвам, как да се справиш. Няма да оставя баща ми да те погуби.

Утре, като дойдеш в двореца, баща ми ще нареди да заколят бик и да го опекат. Ще трябва да го изядеш!

   – Какво говориш?! Та аз повече от едно парче месо не мога да изям!

   – Вземи тази кърпичка. Като усетиш, че вече си се нахранил, обърши устните си с нея и отново ще огладнееш. И тъй – докато от бика не остане нито мръвка.

Речено-сторено! Уплашили се великаните, като видели, колко ящен е гостът. Помислили си: “Ами че той и нас може да изяде!” Измислили, как да се отърват от него.

Отишли при царя си, замолили го:   – Царю, заръчай на госта си да посади дърво. В страната ни няма нито едно дърво. Няма къде да си полегнеш, да поспиш на сянка. Днес да го посади, утре да порасне и плодове да роди!

Поклонил се гостът. През нощта девойката му дала парче дърво и го научила какво да прави и какво да говори. Изпълнил той всичко:

Станал рано, забил пръчката там, където искали да порасте дървото. Успял да го полее само с една чаша вода, преди царят да се появи.   – Спорна работа! – поздравил Адауы.

Момъкът дума не продумал – полял пръчката с още две чаши вода и чак тогава отговорил:    – Благодаря. Радвам се да те видя.

   – Май много си се възгордял! Защо не ми отговори веднага?!

   – Защото ако ти бях отговорил, нямаше да се изпълни желанието ти. – посочил момъкът към мястото, дето поливал пръчката.

Към втората част на абхазката приказка за вълшебства и подвизи: “Санта Сааджа и Сафа Сааджа” – 2.