Пхаталун – 2
Втора част на каренската приказка
Добрият Пхаталун и злият Пхатакайн
В това време нат[1] – повелителят на морето забелязал на далечния остров нещастния Пхаталун и изпратил при него своите най-млади натове, за да разберат, дали този човек е достоен, дали заслужава да му помогне. Единият нат бил Аничча, другият – Дуккха, третият – Анатта[2].
– Ако този човек познае вашите имена, помогнете му! – заповядал повелителят на морето. – Не ги ли отгатне, нека загине!
Долетели те, спуснали се на острова, превърнали се на три черни кучета. Заръмжали страховито, доближили се до Пхаталун. Нат Аничча седнал пред нозете му, нат Дуккха – зад гърба му, а нат Анатта – до главата му. Аничча докоснал бедняка по крака. Пхаталун си спомнил за будисткия монах, който преминал през тяхното село. Умиращият изрекъл първата дума от молитвата, която научил от него:
– Аничча.
Когато вторият нат побутнал с нос гърба на Пхаталун, той промълвил втората дума от молитвата:
– Дуккха.
Накрая третият нат лизнал главата на бедняка. Пхаталун изрекъл третата дума, научена от будисткия монах:
– Анатта.
Черните кучета възвърнали човешкия си образ и с магическите си сили излекували очите на бедняка, възвърнали зрението му. Жаждата и глада му изчезнали. Изправил се той – по-силен, млад и красив от преди.
– Нат – повелителят на морето ни изпрати да те спасим и да те върнем в родното ти село. – рекли те, грабнали го и полетели.
Преди да мигне, Пхаталун се озовал у дома. Дали му добрите духове шепа тиквени семки и казали:
– Иди на полето, разори го, засей семената. Като узреят тиквите, ще станеш богат.
Още рекли-неизрекли и … изчезнали.
Пхаталун изпълнил заръката им. Добре обработил земята, засял семената. Редовно ги поливал. Порасли огромни тикви на нивата му. Всичките му съселяни гледали и се чудели:
– Що за тикви са това?!
Като узрели тиквите, Пхаталун ги прибрал в хамбара. Разрязал първата тиква. Пълна била с жълтици. Разрязал втората – посипали се сребърни монети. Забогатял Пхаталун. И съселяните си не забравил. Пратил децата им да се изучат. Занаят да научат, та с честен труд да си изкарват прехраната.
Когато Пхатакайн се завърнал, видял Пхаталун жив и здрав, изплашил се. Но щом научил, че той е забогатял, алчността и завистта му надделели над страха. Искал да научи, как се е спасил и най-вече, как е забогатял беднякът. Отишъл при него, запитал го:
– Друже Пхаталун! Съвестта не ми дава мира, заради лошото ми поведение към теб. Дойдох да ти поискам прошка.
– Не съм ти сърдит. Благодарение на теб забогатях.
Простодушният Пхаталун разказал всичко на Пхатакайн. Злодеят решил и той да увеличи богатството си по същия начин, по който забогатял съселянинът му. И ето че след няколко дни корабът на Пхатакайн бил в открито море, близо до острова, дето някога моряците захвърлили нещастния Пхаталун. Завистливият и зъл богаташ заповядал на слугата си да сложи ястията на трапезата.
– Много съм гладен. – рекъл Пхатакайн. – Нахрани ме, но преди това извади лявото ми око.
Слугата изпълнил заповедта му. Болката била непоносима, но алчността на Пхатакайн била по-голяма. След три дни заповядал:
– Нахрани ме, но преди това изтръгни дясното ми око!
Слугата изпълнил заповедта му. Болката била ужасна, но алчността му – безгранична. След още три дни Пхалакайн заповядал да го оставят на същия остров, дето преди захвърлили Пхаталун.
Страдал злодеят от страшни болки, глад и жажда, но търпял.
Нат – повелителят на морето, изпратил слугите си при него. Превърнали се те на три черни кучета. Приближили се до алчния търговец. Аничча го захапал за крака. Ритнал го Пхатакайн и го наругал. Дуккха го побутнал в гръб. Пхатакайн плюл върху него. Анатта духнал в лицето му. Пхатакайн хвърлил камък срещу третия нат. Разбрали те, че срещу тях стои лош човек, а на когото не бива да се помага! Върнали се при своя господар – повелителя на морето нат Таджамин.
А Пхатакайн в страшни мъки умрял след няколко дни.
Към третата част на каренската приказка “Добрият Пхаталун и злият Пхатакайн”.
[1] Нат – ж. р. натамѝ – бирманците вярват в духове-покровители на домашното огнище, селото, природните сили, явления и обекти. Смятат, че след смъртта си, човек може да се превърне в нат. Върховният нат – Таджамин живее високо, сред върховете на митичната планина Меру. Натамѝ изпълняват роля подобна на тази на феите в европейските приказки.
[2] Имената на тези натове са свързани с три основни човешки слабости, според будистката религия: непостоянство, страдание, отсъствие на индивидуална душа. Тези три думи: аниса, дукха, аната се повтарят в молитвите на хората, които вярват, че след смъртта си човек се преражда в растение, животно, човек или в нат, ако е помагал на страдащите.