AEDVIL

Трета част на грузинската приказка “Принцът и синът на Тушин”

Момъкът съжалил старчето, подал му храната и водата. Наяло се джуджето, напило се с вода. Не знаел синът на Тушин, че тая вода била вълшебна – всяка глътка утроявала силата на този, който я изпие. Уродливото човече се изправило, разкъсало веригата, с един удар проснало момъка бездиханен на земята, грабнало девойката и изчезнало.

Като дошъл на себе си, момъкът се огледал – не видял нито девойката, нито уродливото човече. Тръгнал – накъдето му видят очите. Дълго вървял из планинските клисури. Одрипавял, обувките му се протрили, изподрал се, докато се промъквал през храсталаците. Полегнал да си отдъхне под висока, мъхната ела. Лежи, гледа небето. Над елата вешапи прелетял. Спуснал се към гнездото на вълшебната птица Паскунджий.

В грузинските приказки Пашкунджи (или както тук я нарича разказвачът -Паскунджий) е фантастично същество – полу-звяр, полу-птица, с тяло на лъв и крила на орел.

Спуснал се вешапи към гнездото – искал двете птичета – дечицата на Паскунджий, да изяде. Разпищели се те от страх. Опънал лъка си момъкът, пуснал стрелата, пронизал крилатото чудовище. Паднал вешапи мъртъв на земята.

Притихнали изплашените птичета, успокоили се. А момъкът отново легнал на земята и заспал дълбоко.

Долетяла птицата Паскунджий, храна на дечицата си донесла. Гледа – под дървото спи човек, а до него мъртъв вешапи. Досетила се умната птица, кой я е спасил от опасния враг. Нахранила птичетата си, после разперила криле – сянка на юнака да пази.

Наспал се той, отворил очи, но отново ги затворил уплашен – нещо черно надвисвало над него.

– Не бой се от мен, сине човешки! – рекла Паскунджий. – Ти си спасил птичетата ми. На седем години само веднъж се излюпваха, а вешапи все ги изядаше. Как си попаднал тук? Трябва ли ти моята помощ?

Разказал момъкът, каква беда го е сполетяла.

– Ти по целия свят летиш, виждала ли си уродливо старче – джудже, с брада, три пъти по-дълга от него самото?

– То се крие в подземната гора. – отговорила Паскунджий. – Там аз не мога да сляза. Но ще те заведа до дървото, дето е входът за подземното царство. Вечер, там изпод земята изскача жребче – пасе на поляната пред дървото. Скрий се, а като излезе жребчето, метни се на гърба му. То ще те отнесе в подземната гора. Сядай на гърба ми и затвори очи.

Извисила се Паскунджий до небесата, за миг долетяла до вековното дърво и кацнала на поляната пред него. Момъкът благодарил на Паскунджий, сбогувал се с нея. После се покатерил на дървото, притаил се и зачакал.

Тъкмо залязло слънцето и белите скали под дървото се раздалечили – същинска порта! Изскочило от там жребчето. Скочил момъкът на гърба му. Препуснало то към скалните порти, в подземната гора се завърнало.

Видял момъкът – на едно дърво, близо до отвесна скала девойката-тръстика виси завързана за косите. Едва жива била. Уродливото джудже там я завързало.

Освободил я синът на Тушин, но как да се завърне на белия свят – не знае.

Изведнъж жребчето заговорило:

– Спаси ме, човешки сине! Старчето гладен ме държи. Паса само около дървото, но там вече трева не остана. Юздата ми под големия камък е скрита. Не мога да избягам без нея. Вземи я. Тогава ще мога на белия свят да ви изнеса.

Повдигнал момъкът камъка. Тътен изпод земята се разнесъл. Под камъка видял юздата и стъкленица със зелена, воняща течност. Взел момъкът юздата, разбил стъкленицата. Разляла се вонящата течност – душата на злото старче. Разтресла се отвесната скала, паднало мъртво уродливото джудже.

Момъкът оставил юздата на жребчето и то се превърнало на могъщ вълшебен кон – раши. Полетял раши, изнесъл на белия свят девойката-тръстика и сина на Тушин. Мигом прелетял над планини и клисури, кацнал край лозето, където принцът чакал своя побратим.

Синът на Тушин го прегърнал, а после рекъл на гвелвешапи:

– Изпълних заръката ти. Доведох девойката-тръстика, която от майка човешка не е родена. Но защо ти е тя на теб?! Пусни я! Сестра ще ни бъде.

Нищо не отговорил гвелвешапи, започнал да се смалява и изведнъж… Кожата на чудовището паднала. Пред тях се появила невиждано красива девойка.

– Благодаря ти, че ми върна човешкия образ. – рекла тя. – Отвлечена бях от Джуда – уродливото старче с брада ти пъти по-дълга от него самото. Щях да загина, но едноокият дев успя да плени злото човече. Прокле ме то: “Ще бъдеш гвелвешапи, докато чудо не видиш!” А нима не е чудо – девойката-тръстика, дето от човешка майка не е родена?!

Повел синът на Тушин приятеля си и двете девойки към родната планина, а вълшебния крилат кон – раши, пуснал на свобода.

Източник: http://www.fairy-tales.su/about_sait.html

Превод от руски език и литературна обработка: М. Й. Дюлгерова

Прочетете или чуйте следващата грузинска вълшебна приказка “Синият килим”.