Принцесата – жаба – 4

 

Четвърта част на азербайджанската приказка

Принцесата – жаба

 

Дълго ли пътувал, кратко ли, един бог знае. Препускал, ден, два, на третия видял прекрасна градина, обкръжена от висока стена. Пред вратите стояли два лъва. Ден и нощ охранявали те градината, никого не пускали – ни жив ни мъртъв!

Слязъл от коня шахзаде. Разчупил първия хляб. Хвърлил половината на първия лъв, другата половина – на втория. Влязъл в градината. Видял фонтана. Напълнил стомната с жива вода и без да се оглежда, тръгнал към портите. Разчупил втория хляб, поделил го между лъвовете. Те го пуснали да излезе от градината. Метнал се на седлото. Полетял враният кон като вятър. Нито капка не разлял шахзаде от живата вода. Завърнал се в двореца. Връчил стомната с жива вода. От досада и злоба шахът не знаел що да стори. Ден и нощ мислил, как да погуби най-малкия си син. Накрая го извикал и рекъл:

– Иди на оня свят! Поискай от майка си ключа от хазната! Не го ли намериш, без глава ще останеш!

 

Отчаял се Шах Нуриван. Завърнал се у дома.

– Какво се е случило? Защо си опечален? – запитала невестата му.

– Баща ми е решил да ме погуби на всяка цена… Праща ме при мъртвата ми майка. Иска да я питам, къде е скрила ключа от хазната.

– Не се отчайвай! Вземи пръстена ми. Иди на брега. Извикай дългобрадия старец. Помоли го да ти даде белия кон. Той ще те отнесе на оня свят и ще ти помогне пак да се завърнеш.

 

Послушал невестата си Шах Нуриван. Отишъл на брега, извикал дългобрадия старец, помолил го да му даде белия кон. Метнал се на седлото. Препускал ден, два, три. Много време ли минало, малко ли, бог знае. Стигнал шахзаде до царството на смъртта. Край големия черен път, видял трима души, потънали до шията в кръв. Напразно се мъчели те да изпълзят на брега.

– Що за хора сте вие? – запитал ги момъкът. – За какви тежки грехове сте наказани?

– Върви по пътя си! – отговорили те. – На връщане ще узнаеш.

 

Препуснал шахзаде. Дълго ли пътувал, кратко ли, бог знае. Видял край пътя човек, завързан за стълб, а в ушите му били забити железни пръчки.

– Защо си прикован? – запитал момъкът.

– На връщане ще разбереш. – отговорил човекът.

 

Дълго ли препускал шахзаде, кратко ли, бог знае. Видял жена приведена над горящ котел, гризе със зъби разжарения му край.

– Защо си наказана тъй жестоко? Какво си сторила? – запитал момъкът.

– На връщане ще разбереш. – отговорила жената.

 

Дълго ли пътувал, кратко ли, бог знае. Накрая стигнал до прекрасна градина. Разхождала се майка му сред цветята, в ръцете си държала молитвени пръчици. Като видяла сина си, извикала:

– Не влизай  тук, сине мой! Който влезе в градината, вече никога не може да се завърне на белия свят!

– Мамо, баща ми ме изпрати. Заръча да те запитам, къде си скрила ключовете от хазната.

– Проклет да е баща ти! Той много добре знае, къде са ключовете от хазната. Изпратил те е тук, за да те погуби.

– Не искам да бъда непослушен син, затова изпълнявам заръките му.

– Добре, сине мой. Върни се при баща си. Кажи му, че ключовете от хазната са под стълбата. Кажи му, че ще падне от трона. На бесен вълк ще се превърне, а везирите и векилите му ще станат свирепи кучета и ще го разкъсат!

Благодарил Шах Нуриван. Препуснал белият кон обратно към белия свят. Скоро шахзаде видял жената, която гризяла ръба на пламтящия котел, превила снага над него.

– Кажи ми, жено, защо си наказана тъй жестоко?

– Цял живот коричка хляб на гладните не съм дарила…

 

Продължил пътя си шахзаде. Видял човека, прикован към стълба, с железа, забити в ушите.

– За какви грехове си наказан? – запитал момъкът.

– Подслушвах чуждите разговори. – отговорил прикованият.

 

Продължил шахзаде пътя си. Видял хората, до шията затънали в кръв. Запитал ги:

– Защо сте наказани?

– Проливахме кръвта на невинните и сега затъваме в нея.

 

Благополучно се завърнал Шах Нуриван. Влязал в тронната зала и рекъл:

– Бях на оня свят. Видях мама. Тя каза, че ключовете от хазната са скрити под стълбата и заръча да ти предам, че ще паднеш от трона. На бесен вълк ще се превърнеш, а везирите и векилите ти ще станат свирепи кучета и ще те разкъсат!

Още рекъл – неизрекъл и всичко се сбъднало! Паднал шахът от трона. На бесен вълк се превърнал. Везирите и векилите му свирепо залаяли, нахвърлили се върху него и го разкъсали. После, бесните кучета започнали взаимно да се хапят. Хукнали към блатото и затънали в калта. Никой повече не ги видял.

 

Вали и Бали – завистливите братя на шахзаде избягали, заедно с жените си. Никой вече не чул нищо за тях.  А Шах Нуриван и прекрасната му невеста живели дълго и щастливо.

 

Източник:  http://www.fairy-tales.su/narodnye/azerbajjdzhanskie-skazki/

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата азербайджанска приказка “Пшеничено зърно, голямо, колкото яйце – 1“.