AEDVIL

“Ползата от приказките” или
“Как синът на воденичаря измамил аждаха”

Аварска народна приказка

Живял някога стар мелничар със сива брада. Казват, че още не бил съвсем стар, но брашненият прах посипал брадата и косите му – посребрил ги.

Дали е било така, не знам, но дните му били преброени и когато Аллах го извикал при себе си, мелничарят оставил тримата си сина на земята – сами да живеят, сами за хляба си да се трудят.

   – Братя, хайде да работим заедно! – предложил най-малкият брат. – Мелница си имаме, всичките ни дела ще потръгнат, ако сме задружни.

По-големите братя не се съгласили – настояли да разделят бащиното наследство. От стари времена е така – волята на по-старите е закон – започнали делбата.

   – Не искам като баща ни вечно да съм засипан с брашно! – гордо избоботил най-големият и избрал за себе си мелничната вада.

   – На мен също ми омръзна да дишам брашнения прах. – казал средният и поискал да му дадат покрива на мелницата.

За най-малкия брат останал воденичният камък. Грижел се той за него – винаги да се върти, ситно брашното да мели. Доволни били мливарите. Плащали му добре за добре свършената работа.

Големият брат поправял вадата, средният се пързалял по покрива на воденицата, но нито единият, нито другият нищо не получавали. Та нали сами така пожелали, да разделят бащиното наследство! Не искали да си признаят, че са сглупили.

Решили да тръгнат на път, късмета си да дирят, лесно пари да печелят. Стигнали до Горни Гвалд, дето живеело страшно чудовище – Аждаха.

   – Салам алейкум, Аждаха!

   – Щях веднага да ви изям – като кози, ако не бяхте ме поздравили. – промърморил аждаха и запитал – Песни и приказки знаете ли?

   – Не. – отговорил големият брат и поклатил глава.

   – Такива незнайковци са ми най-вкусни! – зарадвал се Аждаха и ги излапал.

Не се завърнали двамата братя.

   – Къде ли се изгубиха? – разтревожил се най-малкият брат и тръгнал да ги търси.  

Вървял, вървял, стигнал до клисурата, където живеел аждаха.

   – Салам алейкум, Аждаха! – извикал.

   – Щях веднага да те излапам, но уважавам гостите си, особено ако могат приказки да разказват, песни да пеят и най-вече небивалици да съчиняват.

   – Мога! Та нали съм мелничар!

   – Започвай да разказваш!

   – Добре. Но няма да ме прекъсваш! Само ще слушаш! Ако до края на историята дума не издумаш, ще можеш да ме изядеш. Иначе – ремък от кожата на гърба ти ще изрежа!

Съгласил се аждаха. Синът на мелничаря започнал да разказва:

   – Веднъж пасях кобилите. Толкова горещо беше, че навсякъде водата се бе изпарила. Подкарах кобилите на водопой. Гледам – реката – замръзнала. Грабнах брадвата, разчупих леда, но кобилите се страхуваха – не смееха да се приближат, не искаха да пият.

Тогава откъснах главата си, гребнах вода с черепа си, напоих ги. Помислих си, ако тук реката е замръзнала, то какъв ли студ сковава изворите ѝ?! Тръгнах нагоре по реката. Спрях да си почина.

Огнище си направих, огън запалих – да се постопля. В тоя миг пламна реката! Изплаших се – пожарът да не се е добрал до брадвата и черепа ми?!

Хукнах обратно. Гледам – всичко изгоряло, само бадвата и черепа ми невредими останали.

Аждаха се размърдал неспокойно, искало му се нещо да каже, но си спомнил, че не бива да се обажда до края на историята и замълчал.

   – Взех главата си и продължих. В Заиб отсякох няколко дървета и си направих арба – така в Датгестан наричат малките каруци. – Отидох на лов. Видях два елена. Хвърлих брадвата си и ги убих. Изядох месото им, кожите им провесих върху клоните на близките дървета.

Аждаха отворил уста, а-ха да заговори, но се сдържал.

   – Долетяха две пчели. Започнаха да се карат, сбиха се. “Какво не можете да разделите?” – запитах ги.

Тази нахалница твърди, че събира повече мед от мен.” – рече едната и започна да налага другата.

Разтървах ги и им предложих да събират мед за мен. “Която донесе повече – тя е права.” – рекох им.

От кожите на двата елена уших големи торби. След няколко дни те бяха пълни с мед. Впрегнах пчелите в новата арба, натоварих чувалчетата с мед и тръгнах към къщи. Едната пчела започна да изостава. Ударих я с камшика, той отскочи, заби се в земята. Аз здраво стисках другия край на камшика. Отскочих и се озовах на небето. Вкопчих се за един облак. Дълго висях така, клатейки крака, накрая видях купа сено и скочих.

Не издържал Аждаха, развикал се:

   – Ама че си дърдорко! И лъжец!

   – Проговори! А аз още много имаше да разказвам. Обръщай се!
Започнал да дере кожа от гърба на аждаха. Стигнал до шията и отсякъл главата му. Разпорил го – и …

Чудо на чудесата! Изскочили братята му невредими от корема на чудовището. Завърнали се у дома, заработили задружно в бащината мелница. Живели дълго и щастливо.

Източник: http://www.nskazki.nm.ru/avar.html

Превод от руски език и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова

Към следващата аварска приказка: “Тайната на младостта”.