AEDVIL

Перата на жерава

Японска приказка – първа част

Много, много отдавна в малко планинско селце живели старец и старица. Тъгували те, задето си нямали дечица.

В една снежна зимна вечер отишъл старецът в гората. Събрал наръч дърва, метнал го на гърба си и се спуснал по стръмната пътечка. Изведнъж, чул вик. Погледнал – жерав бил попаднал в капана на ловците, блъска се, стене, моли за помощ.

– Почакай, потърпи малко… Ей сега ще те освободя.

Развързал примката. Размахал криле жеравът, отлетял. Радостно затракал с клюн, сякаш казвал: “Благодаря!”

Върнал се дядото у дома. Свечерило се. Седнали старците да вечерят, но чули – някой тихичко потропал на портата.

Толкова късно… Кой ли е? – зачудила се бабичката.

– Сигурно някой се е изгубил в гората. Виелицата затрупа пътя. – рекъл дядото и отворил.

Пред вратата стояла девойка, отрупана със сняг.

– Влез, дъще, ела, стопли се.  – рекъл старецът.

– Заповядай! Ела да вечеряш с нас. – усмихнала се старицата.

Похапнали. А девойката веднага скочила да помага. Не можели старците да ѝ се нарадват – чудно красива, ласкава, почтителна и работлива била гостенката.

– Майчице, искаш ли да ти разтрия гърба?

– Благодаря ти, дъще, наистина ме боли. А ти, как се казваш?

– О-Цуру.

– Жеравка. Хубаво име. И като жеравите си нежна и изящна. – похвалила я старицата.

Харесали старците приветливата девойка. Помолили я при тях да остане, щерка да им бъде.

– Нийде никого си нямам. Ще остана. Позволете ми да ви се отблагодаря – да изтъка за вас платно. Но моля ви, обещайте ми – докато тъка, никой да не влиза в стаята. Не обичам да ме гледат, докато работя.

Обещали старците. Затворила девойката вратата, започнала да тъче. От стаята се чувало само: кирикара-тон-тон-тон, кирикара-тон-тон-тон. На третия ден, О-Цуру излязла и подала на старците чудно красиво платно – на ален фон – сред лъчите на залязващото слънце, златни жерави летят.

Очи не можели да откъснат старците от прекрасната тъкан – нежна като утринната песен на птиците, изящна като есенна паяжина, понесена от вятъра.

– Каква красота! – възхитил се старецът. – Дъхът ти секва само като я погледнеш!

Погалила старицата ръцете на Жеравка, рекла:

 – Няма да ти позволя да се преуморяваш, дъще. Отслабнала си. Не бива да работиш толкова много.

Докато старците разглеждали тъканта, пристигнал търговецът Гонта. Очите му алчно заблестяли. Извадил жълтица от пояса си, подал я на старците.

– Купувам платното. Дори и в двореца никой не е виждал такава красота. Майсторица е щерка ви!

– Виж! Златна монета ни даде търговецът! Вече няма да гладуваме. Благодарим ти, дъще! А на теб ще ушием ново кимоно за празника. Нека всички да видят каква красавица е нашата щерка! – радвали се старците.

Запролетило се, слънцето топло греело, разцъфтели цветята. Децата от селото често идвали – молели О-Цуру приказки да им разказва, заедно с тях да поиграе. Усмихвала се тя, съгласявала се:

– Добре, нека да отплуваме към царството на лунните феи.

Хващали се за ръце две от децата, на пръсти се повдигали – правели врата – през нея останалите деца в царството на феите влизали. А Жеравка пеела:

– Имаме облачна лодка. Лунни лъчи са веслата ни. Задружни и весели ще отплуваме в царството на феите.

Нижела се върволица от деца, викали те:

– Бабо, дядо, елате и вие с нас!

Усмихвали се старците, радвали се.

Когато се разваляло времето и не можели на играят навън, събирали се децата в дома на старците. Пеела девойката за дъжда, който идвал на гости, в клоните на крушата, сядал да си почине и чудни приказки разказвал за странни птици, прекрасни цветя и вековни дървета.

Хубаво им било на децата да играят с Жеравка, приказките и песните ѝ да слушат. Щастливи били двамата старци. Но…

Към втората част на японската приказка “Перата на жерава-2“.