AEDVIL

Пета част на ингушката приказка

“Храбрият Пахтат”

Като изпълнил заръката на брат си, Махтат се завърнал при побратимите. Смесили се със сватбарите, приближили се до трапезата. Начело – върху меки постели, цялата в злато, сребро и скъпоценни камъни, седяла Гамсельг. До нея – Вампалът.

– Ето ги враговете ни! Кажи братко, кого първо да прострелям? – запитал Пахтат.

– Гамсельг! Тя е умна и зла. С магиите си тя е по-опасна. – отговорил Махтат.

Изпънал тетивата Пахтат. Полетяла стрелата, поразила злата вещица право в сърцето. Опънал отново лъка си Пахтат – стрелата отнесла главата на злия великан – втория брат Вампал.

Прегърнал невестата си Пахтат, благодарил на побратимите си. Прогонил злобните слуги на Вампала. С храната, приготвена за сватбата нахранил побратимите си и всички бедняци от земите на великаните.

Събрали побратимите всичките богатства на Вампала, натоварили ги на конете му, подкарали стадата му.

Скоро братята стигнали до родния си дом. Във високите бащини кули птици виели гнезда. Дворовете с бурени били обрасли. Диви кучета се скитали наоколо. От курника жални стонове се чували. Погледнал Пахтат и видял майка си и баща си – ослепели от пролетите сълзи, състарени от мъка.

– Излезте! – извикали побратимите – Синовете ви – Пахтат и Махтат се завърнаха!

– Вървете си! – извикал бащата. – Вампалите убиха децата ни.

– Не ни измъчвайте с напразни надежди! – простенала майката.

– Широк е светът – вървете си! Оставете ни с нашата скръб! – казал старецът.

Пристъпили братята, прегърнали родителите си, но те все не можели да повярват, че синовете им са се завърнали.

– Само ако видя отсечената глава на най-големия вампал, тогава ще повярвам, че синовете ми са в безопасност. – рекъл бащата.

Тръгнали братята към планината. Намерили дома на най-стария вампал. Убили го. Донесли главата му – щом майката и бащата я докоснали, мигом прогледнали.

Голяма била радостта им – след толкова години синовете си живи и здрави да видят. Прекрасната Тани Гук – вярната невеста на Пахтат всички в селото гощавала. Пирували, празнували дълго.

Благодарили пак на побратимите – синовете на Слънцето, Месеца и Звездата – Вечерница. Изпроводили ги на небето.

Живели дълго и щастливо, мирно и сговорно.

Приказката е записана през 1964 година на ингушки език.

Колко ли е страдала Ф. Ханиева, от град Грозни – разказвачката на тази приказка, за да я завърши с думите:

“Нека изсъхне езикът на този, който сплетничи! Нека се пръсне душата на доносника! Нека недостойният да не се ражда, а ако все пак се роди – нека умре!”

Мисля си, дали осъзнаваме, колко сме щастливи, че живеем в мир?… Че колкото и да ни е трудно понякога, успяваме да намерим решение, да оцелеем и опазим духовните ценности на народа си.

Из: СКАЗКИ и легенды ингушей и чеченцев. (Сказки и мифы народов востока) – Москва : Изд. “Наука”, 1983, с. 47-55.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата ингушка приказка “Цаген, Мулла и дъждът”.

Към индекса за бърз достъп до ингушките приказки.