Пахтат – 1

 

Първа част на ингушката приказка

“Храбрият Пахтат”

 

Живели някога старец и старица. Табуните им в планината пасял един коняр, в равнината – друг пастир се грижел за кравите. Всичко си имали, само деца си нямали. На стари години все за това тъгували. Мечтаели за свое детенце.

 

Веднъж дошъл пастирът и рекъл:

– Много са се наплодили кравите, вече няма къде да пасат. Не знам що да сторя.

Заедно с пастира старецът се отправил към равнината. Стигнал до стадото. Към тях се приближила стелна крава. “Като се роди и това теленце и за него ще трябва да намеря място.”- помислил си старецът.

Но кравата не родила теленце, а момченце. Зарадван, старецът разкъсал копринената си черкеска[1] и повил детето. Забравил и за пасището и за кравите. Бегом се прибрал у дома, дал момченцето на жена си. Нарекли го Махтат – роденият от крава[2]. Момченцето сучело от кравата, яздело жребчетата като истински джигит и растяло не с дни, а с часове. След седем месеца то станало като петнайсетгодишен младеж.

 

Трима братя – великани, вампали, както ги наричат вайнахските разказвачи на приказки, не давали мира на стареца. Ту коне ще откраднат, ту крави от стадото ще заколят. Един от братята – вампали откраднал момчето, играещо в полето. Много тъгували старците за Махтат.

 

Скоро дошъл конярят и рекъл:

– Много се наплодиха конете. Не стигат пастбищата. Не знам що да сторя.

Изкачил се старецът в планината. Видял, че табуните му са три пъти повече. Не знаел що да стори. В това време се приближила жребна кобила.

“Ще трябва място и за нейното жребче.” – помислил си старецът.

В това време кобилата родила не жребче, а момченце, със слънце и месец сияещи върху тялото му. Зарадвал се старецът. Повил детето с алената си копринена черкеска, отнесъл го у дома. Три пъти го нахранили, пораснало то – колкото седемгодишно дете.

 

Старците се гордеели със сина си. Все по-силно ставало момчето с всеки изминал ден. Вече побеждавало всички деца в игрите, на прах ставали техните альчики[3], само като ги стиснело с два пръста. Скоро момчето изглеждало като петнайсетгодишен момък. Било най-силно сред ловците, най-добре яздело, най-точно стреляло. Нарекли го Пахтат – роден от кобила.

 

Веднъж децата му казали:

– Вместо с нас да спориш, намери вампала, дето отвлече брат ти! Пред него докажи смелостта си!

Разгневил се Пахтат. Изтичал при родителите си и запитал:

– Защо не сте ми казали, че имам брат? Кой го е откраднал? Ще му отмъстя! Няма да позволя, хората да ми се надсмиват!

 

Старците се бояли, да не загубят и втория си син, затова нищо не му отговорили.

– Кажете ми! Няма да позволя да ме оскърбяват.

Нямало що да сторят – разказали му за Махтат – неговия брат, отвлечен от Вампала.

– Ако повдигнеш големия син камък насред двора, – рекъл старецът – ще видиш врата към подземието. Отвориш ли я, още осем врати има след нея. Успееш ли да ги отключиш и тях, ще видиш прекрасен кон, дето на младини го яздех само веднъж в годината. Само с едно докосване до челото му, трябва да го накараш да коленичи.  Ще можеш да го оседлаеш, да го яздиш и да му бъдеш добър стопанин.

 

Роденият от кобила Пахтат преместил огромния камък. Счупил един, два, три, четири, пет катинара. Свалил шестия катинар и чул шум. Махнал и седмия – разнесли се силни викове. Щом счупил осмия катинар, земята се разлюляла. Махнал деветия – срещу него се втурнал жребец, подобен на разбеснял се тигър. На челото му – звезда греела, очите му сияели, от ноздрите – искри излитали.

 

Към втората част на ингушката приказка “Храбрият Пахтат – 2

 



[1]Черкеска – връхна дреха от вълнен плат, която носят джигитите в Кавказ. Отпред на гърдите има пришити много джобове, в които ловците и ездачите поставят патроните за оръжията си.

[2]В най-древните приказки често раждането на героите се приписва на вълшебната връзка с някое животно – тотем.

Тотем – животно-покровител и помощник. Древните народи вярвали, че то винаги ги закриля. Затова му принасяли дарове, възпявали го в песните, танците и в народните приказки.

 

[3]Альчики – ашици, малки плочки за игра. Правели се от агнешки кости.