Пастирът
Абхазка приказка
Живял някога богат човек, който разбирал езика на птиците и можел да говори с тях. Имал той много животни, но само един пастир се грижел за цялото стадо. Наближило времето, когато трябвало да му плати. Скъперникът решил да се отърве от него. Събрал птиците и им рекъл:
– Знаете ли място, откъдето човек не може сам да се завърне?
– Лешоядът знае. – отговорили му те.
– Доведете го!
Долетял лешоядът. Съгласил се да отнесе пастира много далеч – на хиляда триста шестдесет и три дни полет. Поискал да приготвят огромна кошница с месо от петнайсет бика. Да я закрепят под него, а пастира – върху крилете му.
Излъгал богаташът, че изпраща пастира в земя, където скъпоценните камъни се търкалят по земята, завързал го. Издигнал се лешоядът. Летял дълго, много дълго. Долетял до парче земя между небето и земята. Оставил пастира и полетял обратно.
Огледал се момъкът: Прекрасна трева се полюшва. Лек ветрец повява. Топло слънце грее. Ручейче ромоли.
Обиколил нашир и длъж – помислил си – “Може да се разоре за един ден.” Но сърце не му давало да докосне тревата. Още повече, че прекрасни сърни пасели кротко на поляната.
Дочул кучешки лай. Скоро изскочило и кучето – едро и силно, но дружелюбно. Повело го през малка долина, към дървена къщурка сгушена сред дърветата.
“Кой ли живее тук – между Небето и Земята?”- питал се пастирът преди да потропа на портата.
А това бил домът на Царя на животните Ажвейпшаа. – Влез! – изрекъл той с приятен глас.
Зад сивокосия стопанин висяло дървено ведро със златна лъжица. Подал го той на госта, поканил го да похапне. Но още с третата лъжица пастирът се наситил, върнал ведрото на мястото му. Загледал се – на поляната трите сърни играели.
– Добър и трудолюбив човек си, но скъперникът при когото работеше реши да се отърве от теб, без да ти плати. Виждам, не се гневиш. Не искаш ли да му отмъстиш?
– Защо? – запитал пастирът – Благодарение на алчността му попаднах тук. По-прекрасно място не съм виждал.
– Не ти ли е мъчно за родния дом?
– Никого си нямам.
– Добре дошъл тогава. Моят дом е и твой.
– А сърните? Много са красиви. Твои ли са?
– Това са дъщерите ми. Само най-малката още не е омъжена. Под дървото са дрехите ѝ. Ако успееш незабелязано да ги вземеш… – усмихнал се Ажвейпшаа.
Взел ги пастирът. Сърните се превърнали на прекрасни девойки. Най-малката срамежливо поела дрехите си от момъка.
– Нашият зет! Нашият зет! – развикали се сестрите и го повели към бащиния дом.
Оженил се пастирът. Три години живели щастливо. Само едно нещо го измъчвало – виждал, че жена му е бременна. И то неведнъж. Но не знаел, къде са децата му. Дори не ги бил виждал! А не смеел да попита. Все пак в чужд дом живеел, в чужда страна, и то – между Небето и Земята.
Затъгувал за родния край. Жена му обещала, че навсякъде ще го последва. – Но как ще се завърнем?
– Не се тревожи! – отговорила невестата.
– Татко ще ни помогне. Нали, тате?
– Да, дъще. Сине, помниш ли поляната, където запладнявахте стадата? – запитал Ажвейпшаа.
– Да, много бе красива…
– Е, там ще бъде домът ви. – рекъл Ажвейпшаа. – Сега се наспете.
Събудил се пастирът – и що да види! Намирал се в родния край! На същата поляна се издигал истински палат. Излязла от там невястата му. Заприиждали съседите, зарадвали се, като разбрали, че пастирът, който рано останал сирак, сега ще бъде техен княз.
Скоро поканили младия княз на сватбен пир.
– Върви! Весели се! – рекла жена му – Но не се напивай!
Отишъл пастирът, но се завърнал много късно. Домът му обикновено сияел – когато жена му била будна, озарявала всичко наоколо с красотата и доброто си сърце. Но сега всичко тънело в непрогледна тъмнина. Чукал той на портите, но жена му спяла и не го чула.
Пиян и гневен той се развикал:
– Отвори ми, кучко! Ти, която изяждаш децата ми…
Стреснала се жена му. Много я заболяло от несправедливите думи. Отворила, измила мъжа си, преоблякла го, сложила го в мекото легло, загърнала го с пухена завивка – без дума да продума.
Сега, когато знаела, какво си мисли за нея мъжът ѝ, не можела да остане повече с него.
Довела дъщеря си, която според традициите на семейството ѝ живеела при русалките – те я възпитавали. Дала ѝ в ръцете авымаа – абхазки музикален инструмент, подобен на арфа.
Взела от стадото на елените първородния си син, дала му ачамгур – четириструнен абхазски музикален инструмент.
Довела и най-малкото си момченце, което живеело при сърните. Дала му апхярца – двуструнен абхазски музикален инструмент, подобен на цигулка.
Казала им тихо да свирят, докато баща им се събуди. После един от тях да свири, другите да танцуват пред него. – А когато баща ви запита: “Къде е майка ви?” Отговорете му: “Тате, след като ти я оскърби, тя отиде при най-голямата си сестра Хуны-Хуны Кадлабад.”
Щом изрекла това, майка им изчезнала.
Събудил се пастирът и като разбрал, какво е сторил, отчаял се. Но как, как да открие жена си?!
Извикал птиците, молил ги да го заведат при Ажвейпшаа. Напразно!
Никой не знаел пътя към дома му. Само лешоядът се смилил над пастира. Превърнал го на бълха и го отнесъл при повелителя на животните. Но той не го пуснал да влезе. Цяла седмица стоял пастирът пред портите, докато накрая Ажвейпшаа се смилил. Събрал птиците от целия свят. Запитал ги:
– Кой от вас познава Хуны-Хуны Кадлабад?
– Аз. – отговорила враната. – Когато бях малко пиленце, заедно с мама пътувахме много, много дълго. Мама остаря, а аз пораснах докато стигнем.
– Ще можеш ли да отнесеш зет ми до там?
– Може би, но само ако пак го направиш мъничък като бълха.
Речено-сторено! Отнесла враната пастира до дома на Хуны-Хуны Кадлабад, но толкова остаряла, че цялата побеляла.
Чакал той цял месец, докато сестрата на жена му я убеждавала, да му прости. После двамата се завърнали при децата си.
Вече никога лоша дума не се изричала в дома им, затова живеели мирно и щастливо.
Източник:
Абхазские сказки. (Библиотека востоковедения) – Москва : Наука, 1975, -472 с.
с. 316-321. – Пастух
Превод от руски език и литературна обработка: М. Й. Дюлгерова.
Към следващата абхазка приказка за вълшебства и подвизи: “Санта Сааджа и Сафа Сааджа”