AEDVIL

Пета част на азербайджанската приказка

“Охай и Ахмед”

Сбогувал се с любимата си и веднага се отправил на път. Ден – пътувал, два – будувал. Далечни пътища пребродил. Стигнал до гъста гора.

В това време щерката на Охай се превърнала на птица и мигом се пренесла в тази същата гора, до която Ахмед се добрал след много дни. Тук тя се превърнала в пери[1] с невиждана красота. В такъв образ посрещнала тя момъка и запитала:

– Да ми прости Аллах моето любопитство, откъде си? Закъде пътуваш?

Амед неохотно отговорил:

– Заблудих се. Случайно попаднах в тая гора.

Пери се усмихнала:

– Нищо не можеш да скриеш от мен. Аз съм дъщеря на могъщ шах. Известни са ми всички премъдрости и тайни. Знам кой си, Ахмед. Щерката на Охай иска да ти отмъсти заради смъртта на баща си. Изпратила те е там, отдето връщане няма. Не се поддавай на чара ѝ, връщай се у дома!

Но Охай упорито настоявал:

– О, красавице над красавиците! Обещал съм и ще изпълня обещаното, ако остана жив.

– Може би се боиш да не изгубиш дъщерята на Охай, та нали е много богата… Но аз съм по-красива и по-богата от нея. Ако се омъжиш за мен, ще управляваш владенията на моя баща. Стар е той, ти ще станеш мой мъж и ще наследиш престола.

Но Ахмед бил неумолим.

– О, Пери, освен моята любима нищо друго не ми трябва. Обещал съм и само за нея, за дъщерята на Охай ще се оженя.

Като казал това, Ахмед продължил пътя си, без нито веднъж да погледне назад.

Не успял дори да се отдалечи, а девойката се превърнала на огромен и силен юнак. Пристъпила към Ахмед. А той нищо не виждал около себе си. Невесели мисли го измъчвали. Мислел за баща си, който навярно самотен тъгува за него в своята жалка колиба. Тревожел се за дъщерята на Охай, която останала сама в крепостта.

Изведнъж, вдигайки глава, съзрял великан – като чинар се извисявал над него. Във всяка ръка държал по седем воденични камъка, подхвърляйки ги, сякаш били леки като кехлибарени четки, с които будистите отправят молитви към своите богове. Великанът преградил пътя му и страховито запитал:

– Кой си ти! Накъде си се запътил?

– Искам да узная тайната на вълшебните ябълки. – покорно отговорил Ахмед.

Великанът се разсмял гръмогласно:

– Нещастен слабак! Дори аз не мога да се справя с такава задача. А в сравнение с мен, ти си като малко момченце.

– Ще се справя.

– Ще се справиш?! Как ли пък не!

– Дори и да не успея, дори и да загина, няма да се откажа. А ти накъде си се запътил?

Великанът надменно вдигнал глава:

– Чух, че магьосникът Охай е мъртъв, отивам да отвлека щерка му. Казват че била не само красива, но и умна.

Разгневил се Ахмед:

– Знай, че тя ми е годеница. И докато съм жив, никой няма да я докосне, камо ли да я отвлече!

Очите на великана заискрили от гняв, свирепо размахал меча си и се развикал:

– Как смееш ти, дребосък, с мен да се равняваш?! Един воденичен камък да метна, от теб само мокро място ще остане.

Ахмед също извадил своя меч от ножницата.

– Не се хвали със силата си! Щом искаш, ще се сражаваме. Ще видим, кой ще победи.

– Е, ако започна с дечурлига силата си да меря, за смях ще стана. Върви си! Бог да е стеб! – изрекъл великанът и изчезнал.

Девойката разбрала, че нейният любим издържал и това изпитание. Превърнала се на грозна вещица, която изглеждала страховито – горната ѝ устна в небето се опирала, долната по земята в крепостния ров се влачела. Върху разрушена крепостна стена седяла. Злобно се разкрещяла, като видяла Ахмед:

– О, сине човешки! Как си се осмелил в моите земи да пристъпиш?!

Но момъкът безстрашно отговорил:

– Е, бабо, не викай! Тайната на вълшебните ябълки искам да узная.