Охай – 4
Четвърта част на азербайджанската приказка
Охай и Ахмед
Поживели тъй известно време, а когато парите се свършили, Ахмед се превърнал на още по-красив жребец. Повел го бащата към пазара. Купил го кльощав, висок дервиш[1].
(Дервиш – странстващ мюсюлмански монах. В някои приказки те са представяни като мъдреци. Често дервишите били смятани за магьосници.)
И тъй, дервишът говорел толкова много, тъй хвалел коня, тъй сладкодумно омаял стареца, че той забравил заръките на сина си – продал и юздата.
Върнал се бащата у дома, чакал ден, два – няма го Ахмед. Чак тогава си спомнил, как синът му строго заръчал да не продава юздата. Отчаял се старецът:
– Горко ми! Ами сега, що да сторя?! Защо, ах, защо продадох юздата?! Сега никога повече няма да видя сина си.
Но нека да оставим за малко стареца и да видим, какво се случило с Ахмед. Дервишът, който купил коня бил не кой да е а самият Охай. Едва повдигнал глава момъкът и познал своя учител. Злобно дърпал магьосникът юздата, с ненавист гледал коня, завлякъл го в крепостта. Хвърлил юздата в ръцете на дъщеря си и наредил:
– Пази го! Да не избяга! Отивам да взема сабята си. Ще му отсека главата.
Девойката веднага познала Ахмед. Много тъгувала тя за него. Знаела, че дори и да развърже и свали юздата на коня, баща ѝ в никакъв случай няма да го остави жив. Затова съвсем леко разхлабила юздата и рекла:
– Ахмед, щом се появи баща ми, поклати глава! Юздата ще падне. Бягай тогава! Спасявай се!
Още рекла-неизрекла това, Охай се появил със сабя в ръка, размахал я и страховито изръмжал:
– Е, Ахмед, досега никой не е успявал да ме измами. Ти първи посмя да ме излъжеш. Но сега ще си платиш.
Замахнал магьосникът със сабята, конят отскочил, вдигнал се на задните си крака, размахал глава. Юздата паднала в морето. Сълзите на невинните жертви на магьосника я стопили. Охай вече нямал власт над Ахмед.
Ще не ще – трябвало да премери силите си с него в магьоснически двубой.
Захвърлил сабята, прошепнал заклинание – на юнак-джигит се превърнал, скочил на гърба на коня, пришпорил го. Но Ахмед мигом станал бързоног елен, подхванал Охай с рогата си, подхвърлил го високо. Магьосникът тупнал на земята – здравата се натъртил.
Отново заклинание изрекъл – на ловец се превърнал – с лък и остри стрели в ръце подгонил елена през долини и планини. Много върхове изкачили, през много клисури се промъквали, от много извори вода пили. Изморили се.
Видял Ахмед – настига го Охай. Произнесъл заклинание – на златна рибка се превърнал и заплувал във водата. Магьосникът мигом на рибар се превърнал и метнал мрежата си. Не успял да улови рибката. Отново хвърлил мрежата.
Разбрал момъкът – няма да се откаже Охай, дорде не го хване. Превърнал се на златна ябълка, скрил се в един сандък, в съкровищницата на магьосника, но той и там го намерил. Отворил сандъка, гледа – няма я златната ябълка. Под носа му сива птичка подхвръкнала. Съвсем освирепял Охай, превърнал се на ястреб и я подгонил.
Лети птичката, ястребът – след нея. Видял Ахмед – ще го настигне магьосникът. Превърнал се на шепа пшеница, разпилял се по земята. Охай мигом на квачка с пиленца се превърнал. Кълвели пилетата пшеницата, квачката зорко следяла нито едно зрънце да не остане. Успокоила се, като клъвнала и последното зърно. Ала не знаела, че в пясъка, под ноктестия ѝ крак се било заровило едно пшеничено зрънце. И щом квачката се разкудкудякала доволно, мислейки, че победата е нейна, зрънцето изскочило изпод крака ѝ, на чакал се превърнало. Удушил чакалът квачката, излапал и пилетата.
Така завършила гонитбата. Победил Ахмед. Отдъхнал си за малко. Помнел той, че дъщерята на Охай му помогнала, разкрила му тайната на крепостта.
Отворил вратата на четирийстата стая и не повярвал на очите си. Нищо черно не останало в стаята. Стените били украсени с ярки тъкани, подът – с пъстри килими. Само девойката била облечена в черно.
Поздравил момъкът и запитал:
– Защо преди всичко бе черно, а сега ярко блести? Защо само ти си облечена в черно.
– Аз зная, Ахмед, че си убил Охай. Радвам се, защото той бе зъл магьосник. Заслужаваше смъртта си. Затова украсих стаята с такива пъстри тъкани. Но той все пак ми бе баща, затова нося траурни дрехи. Но ти се завърна…
Не довършила тя думите си, отишла в другата стая, облякла бродирани със злато копринени дрехи. И преди тя била толкова красива, че можело цяла година човек да не яде и пие, а само да ѝ се любува, но сега станала хиляди пъти по-прекрасна.
– О, красавице, дойдох, за да те взема със себе си. Съгласна ли си да станеш моя жена?
Замислила се дъщерята на Охай и рекла:
– Съгласна съм, но много, много отдавна се заклех, че ще се омъжа само за този, който узнае тайната на ябълките на Белия див.
Ахмед поставил дясна ръка върху очите си, в знак на уважение и готовност да изпълни желанието на девойката и рекъл:
– Ще узная тази тайна.
[1]Дервиш – странстващ мюсюлмански монах. Понякога са смятани за мъдреци. В някои приказки те са представяни като магьосници.