Охай – 2

 

Втора част на азербайджанската приказка

Охай и Ахмед

 

Отправило се момчето към по-далечната част на крепостта. Там имало много зверове: лъвове и тигри, мечки и вълци, лисици и чакали. В гъстата трева пълзели змии. Продължил Ахмед нататък. И що да види?! Всичко било обгърнато от пламъци. Огънят и димът се издигали в небесата.

 

Избягал и от там. Зад крепостта безкрай се ширел морският бряг. А досамия бряг – кораб. Нямало жива душа наоколо. Страховито!…

“Навярно Охай е измамил баща ми. – помислило момчето – На нищо няма да ме научи. Ще ме измами и ще ме убие. По-добре по живо – по здраво да избягам с тоя кораб.” Тъй и сторил Ахмед. Седем дни и седем нощи плувал корабът.

 

Изведнъж момчето видяло стена пред себе си – иззидана от човешки черепи, от морското дъно се извисявала чак до седмото небе. Нито да се изкатериш по нея, нито да я прескочиш, нито проход под нея да прокопаеш. Щом корабът стигнал до стената, разнесли се отвсякъде човешки гласове:

– О, момко, спри!

– Не слизай от кораба!

– Докосне ли кракът ти земята, Охай и теб ще омагьоса.

– И ние бяхме като теб – млади и красиви…

– С измама Охай ни доведе в своята крепост.

– А после – под най-различен предлог ни погуби.

– Уби ни.

– Омагьоса ни.

– И ето в какво ни превърна…

– Където и да идеш – Охай ще те открие.

– Никой не може да се скрие от него.

– В началото ще бъде добър с теб. Ще те попита, накъде си се запътил.

– Внимавай, в никакъв случай не му казвай, че си искал да избягаш.

– Кажи, че си се разхождал. Тогава няма да те убие, а само ще те върне обратно в крепостта.

– Колкото и да се стараехме, не успяхме да избягаме. Това е невъзможно, докато не научиш тайната на крепостта.

– Никой не я знае, освен дъщерята на Охай. Опитай се да узнаеш тайната! Не успееш ли – очаква те нашата съдба.

 

В този миг морето се развълнувало, закипяло, забучало, сред огромните вълни се показала главата на Охай. Той се развикал страховито.

Ахмед, обаче, ни най-малко не се уплашил. Отговорил спокойно:

– Ти ме остави сам, доскуча ми, излязох и видях тоя кораб, реших да се поразходя малко из морето.

Охай веднага се успокоил и отвел Ахмед обратно в крепостта. Рекъл му:

– Имам 40 стаи. Отваряй по две-три, когато ти доскучее. Хем ще ти е интересно, хем постепенно ще раразгледаш целия дворец. Ето ти ключовете от 39 стаи. В последната няма да влизаш!

Благодарил Ахмед и прибрал ключовете, а щом магьосникът се отдалечил, тръгнал да разглежда стаите. Която и врата да отворел, такива богатства виждал, дето ни с думи да ги опишеш, нито да ги нарисуваш. Нито един шах нямал толкова злато и скъпоценни камъни. Май само от птиче мляко нямало там!

 

Постепенно, за няколко дни Ахмед обиколил 39 стаи. Спрял пред последната и се замислил: “Интересно, какво ли крие тук? Защо не ми даде ключа? Ще се опитам да я отворя, пък каквото ще да става!”

Речено-сторено! Разбил катинара и влязъл. Тази стая била различна – всичко било черно: и стените и мебелите и килимите. Само блясъкът на брилянтите озарявал тази чернота. Дори и съдовете били изваяни от черен ахат. Срещу вратата, върху трон от черен мрамор седяла девойка и плачела. Лицето ѝ блестяло като елмаз и било толкова красиво – да гледаш, да ѝ се ненагледаш! А и Ахмед бил много хубав. Погледнала го девойката и от пръв поглед се влюбила в него. Очи не можела да откъсне. Гледали се те и дума не можели да издумат. Пръв се съвзел Ахмед и запитал:

– О, красавице, коя си ти? Какво правиш сам-сама в тази разкошна тъмница?  

Девойката отговорила:

– В тази стая са влизали много храбреци и юнаци – повече от космите на главата ми. На никого от тях не разкрих тайната си, но на теб ще разкажа всичко. Аз съм дъщерята на злия вълшебник Охай. Всичко в тази крепост е омагьосано. Баща ми примамва тук много хора, а после ги измъчва и убива. Всеки път, щом доведе някого, Охай ме заключва. Аз покривам всичко в черно и плача от мъка. Но сега ще изляза заедно с теб.

 

Хванала тя ръката на Ахмед, извела го от стаята. Излезли на двора.

– Виждаш ли тази градина. Как мислиш, защо тук всичко е червено? Каквото и да посадиш – все червено ще поникне. Защото баща ми отсече тук толкова много глави, че цветята и тревите вместо с вода, с човешка кръв са напоени. Затова и тук всички растения са червени.

Повървели още малко и видели дивите зверове. Девойката рекла:

– Всички те бяха хора. Баща ми ги омагьоса.

 

Към третата част на азербайджанската приказка “Охай и Ахмед – 3