AEDVIL

Първа част на азербайджанската приказка

Охай и Ахмед

От незапомнени времена се разказва приказката за бедняка,  който всяка сутрин отивал на брега на морето и мятал мрежата си. Ако уловял нещо, продавал го и някак си преживявал. Примирявал се с немотията. Влачели се дните му – без радост и надежда.

Беднякът дълго дори и дечица си нямал. Накрая му се родил син. Нарекли го Ахмед.

Минали години. Момчето пораснало – станало на 14 години. Тогава бащата рекъл:

– Сине, виждаш – животът ми в бедност премина. Задето не съм учил, дори не умея да чета и пиша. Само риба знам да ловя. Но вече остарях. Сили не ми останаха. Не искам и ти такава горчива съдба да имаш. Трябва да учиш. Ако изучиш някакъв занаят, няма да се мъчиш цял живот като мен.

– Както кажеш, тате, така и ще направя.

Зарадвал се беднякът:

– Благодаря ти, сине! Приготви се за път! Ще тръгнем мирза[1] да дирим – на всички науки да те научи.

На следващото утро те се събудили рано – едва порозовяло небето. Пъхнали в торбата парченце чурек – хляб от планината Кавказ и сушена риба.

Бащата и синът тръгнали на път. Дълго вървели, по много пътища преминали, край много села се спирали, но никъде не открили мирза – в азербайджанските приказки това е уважаван, мъдър човек, учител.

Спрели край изворче в гората. Бащата рекъл:

– Много се уморихме, огладняхме… Сине, хайде да похапнем и да си отдъхнем.

Хапнали те малко хляб и сирене, пийнали изворна водица.

– Охай[2]! Каква прекрасна вода! – възкликнал бащата.

Още рекъл-неизрекъл – от водата се извисил огромен мъж и гръмко се провикнал:

– Защо ме извика?

Ума и дума изгубил бащата. Трудно събрал кураж, отговорил:

– Не съм те викал.

– Как да не си?! – възмутил се страховитият великан.

– Не съм. Дори не знам, кой си ти.

– Как да не знаеш?! Та нали ме извика! Рече: “Охай!”.

– Е, какво от това?! Въздъхнах.

– Как, “Какво”?  Аз съм Охай. Извика ме, дойдох. Какво търсиш тук?

– Учител за сина си. Добър учител!

– Няма да намериш по-добър мирза от мен. Дай ми сина си – на всички науки ще го обуча. Ела след сто дни. Дотогава всичко ще знае, ключовете към цялото знание в джоба си ще държи!

Не можел нищо по-добро да си пожелае бащата. От все сърце благодарил на Охай, помолил го, да се грижи за момчето, да го пази като зеницата на окото си – та нали е единственото му дете!

Охай добродушно избоботил:

– Не бой се! Косъм от главата му няма да падне. Като дойдеш за сина си, пийни вода от извора и извикай “Охай!”. Тозчас Ахмед ще излезе при теб.

Бащата прегърнал сина си, целунал го, заръчал му да слуша учителя и си тръгнал.

Охай хванал Ахмед за ръката, промърморил някакви заклинания и двамата изчезнали – потънали във водата. Ахмед затворил уплашено очи. Пипнал дрехите си – били сухи! Учудило се момчето: Как така, та нали се спуснали на дъното на извора?! Погледнал Ахмед, видял високи крепостни стени, но нищо не попитал. Влезли в двореца. Стигнали до малка стая.

– Тук ще живееш. – рекъл Охай и оставил момчето само.

Изчакал Ахмед да заглъхнат стъпките на магьосника, любопитството го измъчвало. Отворил вратата, излязъл да разгледа. Стените на крепостта – иззидани от златни и сребърни тухли – се издигали едва ли не до небето.  Всичко наоколо било украсено със скъпоценни камъни, бисери и злато. Нетърпимият блясък заслепявал очите. Тръгнал Ахмед към градините, дето растели, странни цветя, храсти и дървета – всичките червени. Нямало нито едно зелено листо!

Към втората част на азербайджанската приказка “Охай и Ахмед – 2“.