От съдбата – 1
Първа част на азербайджанската приказка
“От съдбата не можеш да избягаш”
Синът на шаха – шахзаде, заедно с приятелите си преследвал джейран. В Азербайджан така наричат планинския козел – едро, силно и хитро животно. Дълго препускал шахзаде, не забелязал, как се отдалечил от свитата си и се озовал в гъста гора, дето човешки крак никога не бил стъпвал. Скитал се дълго – не успял да намери нито път нито пътечка. Тъмнината го заварила насред гъсталака. Завързал коня си за едно дърво, извадил хляб и сирене от своя хурджун – торбата, която всеки планинец премята върху гърба на коня си. Похапнал, извършил намаз – традиционната молитва на мюсюлманите, помоли се Аллах да го закриля и заспал.
На сутринта се събудил и видял през клоните на дърветата тъничка струйка дим в далечината. Отправил се натам. Стигнал до малка къщурка. Преметнал юздите върху клона на едно дърво и надникнал в къщурката.
“Кой ли живее тук? – питал се момъкът – Джин – зъл дух или мелек – прекрасно вълшебно създание? Шейтан – дявол или свят отшелник, разбойник или светец?”
Шахзаде видял само грохнал старец – с едната си ръка черни молитвени четки държал, с другата – дебела книга разлиствал и отвреме-навреме с тръстиково перо нещо записвал.
– Салам-алейкум! – поздравил момъкът. – Аллах да ти помага! Да умножи търпението ти! Да направи създаденото от теб благотворно за хората! Да те възнагради за труда ти!
– Алейкум-ас-салам, сине мой! – отговорил старецът. – Откъде те доведе Аллах, накъде те води?
– Заблудих се из гората. Не зная, как пътя да намеря, у дома да се завърна. Реших в дома ти да спра, да отдъхна.
– Гостът принадлежи на Аллах. Добре си дошъл. Ей сега ще привърша работата си и ще те гостя, с каквото бог дал.
Шахзаде приседнал край стареца и запитал:
– Не ме кори, за любопитството. Кажи, какво правиш? Защо пишеш в тази голяма книга?
– Сине мой, отдъхни си по-добре. Това що правя, не е твоя работа!
– Няма да си тръгна, доката не ми кажеш, какво записваш в тази книга!
– Синко, не злоупотребявай с правото на госта! – меко казал старецът.
Но, както казват в Азербайджан, шахзаде вече бил яхнал коня на шейтан-дявола. Продължил да настоява:
– Кажи, какво пишеш там!?
Толкова много искал да узнае, толкова дълго питал, че старецът накрая рекъл:
– Ей, много си упорит! Яхнал си коня на шейтан! Няма да ти послужи това дето ще узнаеш. Аз записвам в тая книга съдбата на хората.
– За мен, какво е отредила съдбата?
Старецът започнал да прелиства книгата, мърморейки под носа си:
– Биссимиллах – ир – рахман – ир – рахим!
Накрая повдигайки посивялата си глава, погледнал шахзаде право в лицето и рекъл:
– О, шахски сине, известна е твоята съдба: ще се ожениш за дъщерята на пастир, която от много години е болна от неизлечима болест. Сега тя е в бедната сламена колиба на баща си.
– Лъжеш, стари глупако! – развикал се разгневеният шахзаде. – Аз не вярвам на твоето нелепо предсказание! Аз, синът на шаха, да се оженя за болната дъщеря на някакъв си пастир?!…
– Аз само ти прочетох, какво пише в моята книга…
– Плюя аз на твоята книга и на глупавото ти предсказание! – обърнал гръб на стареца и стремително излязъл от стаята.
Към втората част на азербайджанската приказка “От съдбата не можеш а избягаш – 2“.