Отмъстител
Отмъстител (Крадците на ханското съкровище)
Аварска народна приказка
Живял накога ловък крадец. От малък научил сина си, да ограбва само ханските съкровища.
– Те са заграбени от бедняците! Редно е, пак при тях да се завърнат. – казвал бащата.
С откраднатите жълтици купувал храна за най-бедните, тайно им я оставял пред огнището. Много семейства тъй оцелявали, защото ханските стражи все данъци събирали. Оголели, обосели поданиците му.
Бащата и синът ловко обирали ханската хазна. Стражите били удвоени, капани били поставяни – напразно! Съветниците на хана решили тайно да преместят хазната, а подземието да напълнят до половината с мед.
Промъкнали се крадците, покатерили се по високите зидове, но бащата се усъмнил, че има нещо нередно и рекъл на сина си: – Ти остани тук.
Скочил и затънал в меда. Разбрал – не може да се измъкне.
– Децата от ханството гладуват, а велможите пилеят меда… В живота си никога не съм имал възможност да се наям до насита, сине, почакай – мед да си похапна. После – изпълни моето последно желание – отсечи главата ми и я отнеси, за да не ме разпознаят, теб и майка ти да не тормозят.
Послушал го синът, погребал главата на баща си, заклел се да отмъсти на хана и на неговите съветници.
На сутринта намерили обезглавения труп, но никой не могъл да го разпознае. Поставили трупа до извора – всички поданици да преминат край него. Надявали се, че близките на убития ще се разплачат и така ще се разбере, кои са били крадците.
– Мамо, безутешна е мъката ни, но трябва да оцелеем, за да отмъстим. – рекъл синът. – Трябва да надхитрим ханските нукери. Моля те, като отидеш за вода и видиш трупа на бедния ми баща, удари глинената делва в крайбрежния камък, строши я. Тогава спокойно ще можеш да оплачеш татко.
Послушала майката сина си. Строшила делвата. Разплакала се. Нукерите я сграбчили, повели я към ханския дворец. Развикала се тя:
– Спасете ме, правоверни! Не стига, че счупих стомната – мъжът ми ще ме пребие заради това, ами и нукерите ме повлякоха. Вместо да мъчите нещастна жена като мен, защо не хванете крадците?!
Смутили се нукерите, пуснали майката.
В това време синът обмислял, как да отмъсти. Откраданал камилата, с която ханът много се гордеел. Заколил я и хвърлил кожата в двора на ханския дворец.
Разгневил се ханът, заповядал на най-хитрата си съгледвачка, да разбере, кой е убил любимата му бяла камила. Навлякла жената дрипави дрехи, започнала от дом на дом да моли – парче месо от камила да ѝ дадат, за да излекува болния си баща. Съжалила я майката, дала ѝ парче месо.
Разбързала се гостенката, едва не се сблъскала със сина, който в този миг влязъл в двора. Видял той камилското месо в ръцете ѝ – чистички мекички, не ще да са ръце на беднячка… Разбрал, че смърт го чака, ако не се отърве от нея. Отнесъл я високо в планината, оставил я в един беден аул – на болните старци да слугува.
В това време, през девет земи в десета се разчуло, че ханът с крадците не може да се справи – станал за смях. Един съседен хан, също толкова алчен и жесток, му изпратил писмо и подарък – дрипави дрехи на дервиш.
Дервишите били скитници, които не работели, а казвали, че се молят на боговете. Бедняците трябвало да им осигуряват храна и подслон.
В писмото пишело: “Щом не можеш ред да въдвориш в своето ханство, щом дръзките крадци не можеш да уловиш, откажи се от престола и стани дервиш!”
Ханът позеленял от яд. Извикал глашатаите, заповядал да разгласят, че ще даде половината ханство на този, който му донесе пръстена с държавния печат на хана, който се подиграл с него.
Младият крадец си ушил дреха от козя кожа, обсипана със звънчета. Копитата на козела прикрепил над меките си обувки, с които стъпвал безшумно. Рогатата му глава стърчала над калпака. После направил сандък от най-здраво дърво и се отправил към съседното ханство.
В една безлунна нощ се промъкнал в спалнята на хана и креснал:
– Ставай! Скачай в сандъка! Иначе ще гориш във вечния огън!
– О, нима е дошло време да се явя пред всевишния?
– Не ме бави! Знаеш, с ангела на смъртта шега не бива!
Напъхал се ханът бързо, бързо в сандъка. Заключил го момъкът и го отнесъл високо, високо в планината, в най-бедния аул, където смелите планинци от никого не се страхували. Впрегнали те хана от съседното царство – нивите на вдовиците да оре. Та нали мъжете им от неговите войски били убити!
Завърнал се момъкът у дома. Не се полъгал, не се полакомил за обещаната награда. В следващата безлунна нощ отнесъл сандъка в спалнята на хана. Напъхал вътре спящия владетел, отнесъл и него в планинския аул – без ханът да усети, без да се събуди.
Планинците надянали на врата му хомот – нивите да оре, да види, как данъци се плащат, как ханска хазна се пълни.
Бедняците от двете ханства си отдъхнали за малко – поне докато нови владетели властта заграбят и нови бирници тръгнат пак данъци да събират…
Източник: http://www.nskazki.nm.ru/avar.html
Превод от руски език и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова
Към следващата аварска приказка “Ползата от приказките” (Как синът на воденичаря измамил аждаха).