AEDVIL

Първа част на аварската приказка

“Морският кон”

Живял някога един пачах – така в аварските приказки наричат владетелите. Имал той трима сина. Всеки ден те наглеждали баща си, грижели се за здравето му, вслушвали се в съветите, изпълнявали неговите заповеди.
Веднъж видели, че е мрачен, като буреносно небе, унил, като самотен облак.

   – Какво ти е, тате? Защо си тъй печален?

   – Деца мои! – отговорил пачах. – Удивителен със сънувах. Присъни ми се чудно красив морски кон. Когато слънцето се показа на хоризонта, конят изскочи от морските вълни, три пъти обиколи света, гмурна се, потъна пак в морските бездни. За този кон копнее сърцето ми, но не мога да го видя наяве, а само на сън…

   – Тате, ще ти го доведем този кон! – рекъл най-големият син.

   – На всяка цена! – допълнил средният брат.

   – Ще умрем, но без морския кон няма да се върнем. – извикал най-малкият.

Оседлали синовете най-добрите коне. Три дни препускали, стигнали до кръстопът, на който имало камък с надпис: “Надясно и наляво, опасностите ще избегнеш. Тръгнеш ли напред – може и да откриеш щастието, но вероятно ще загинеш.”

Решил най-големият брат – надясно ще препуска. Средният – наляво се отправил. Малкият решил напред да върви. Опитали се братята му да го убедят – да не рискува, но той отговорил:

   – Щастието прилича на опашката на петела във ветровит ден. Може да успея, може и да загина. Ако не се завърна, а вие останете живи, разкажете на татко, какво се е случило с мен.

Разделили се братята. Всеки поел по своя път.
Малкият брат препускал ден и нощ, докато не влязъл в гъста гора. Дълго бродил сред вековните дървета. Жива душа не срещнал джигитът .

Накрая видял следа – дълга три лакътя, широка – лакът, дълбока половин лакът. Проследил, накъде отиват великанските стъпки и видял седем огромни замъка, оградени с колове, с човешки глави набучени.

Влязъл джигигът в един от замъците и видял огромна великанка – харт. Бързо се спуснал към нея, засукал мляко от гърдата ѝ. Знаел той, че това е единственият начин да се спаси.

   – Сега ти стана мой син. Иначе ето, какво те очакваше! – изръмжала харт.
Сграбчила котката, одрала я, изпекла я върху жаравата и я излапала.

   – Кой си ти? Накъде си се запътил!

Разказал ѝ всичко момъкът и я помолил за съвет.

   – Аз имам седем сина-нарти. – казала харт. – Скоро ще се завърнат от лов. Някой от тях навярно ще знае, как да ти помогне. А сега, скачай в раклата. Синовете ми дори миризмата човешка не могат да понасят. Видят ли те – ще те разкъсат.

Едва успял да се скрие момъкът. Пристигнали седемте нарти. Развикали се:

   – Ей, мамо, слагай котела на огъня!

   – Много месо носим!

   – Успешен бе ловът ни.

   – Всеки от нас с чинар на рамо се завръща!

   – Върху всеки чинар – по седем елена преметнати.

   – Мирише ми на човек!

   – Къде е? Да го разкъсам!

   – Откъде ще се вземе? Тук човешки крак никога не е стъпвал. – рекла майката.

   – Сигурно докато сте били на лов, сте надушили човек, но сте го изпуснали.

Скоро великанката приготвила гозбите, нахранила синовете си, запитала ги:

   – Има ли бял морски кон, който за миг може да обиколи белия свят?
Шестимата нарти мълчали. Само най-малкият отговорил:

   – Виждал съм го. Това е конят на морския пачах. При изгрев слънце изплува от морските бездни. Три пъти обикаля Земята. Търкаля се в пясъка и се къпе в малко езеро, близо до брега. После изчезва – потъва в морето. Редом с езерото расте чинар. На върха на дървото са закачени сребърната юзда и златното седло на белия морски кон. Само юнак над юнаците може да го обязди, но още не се е родил такъв нито сред хората, нито сред нартите.

Като заспали синовете ѝ, харт пуснала момъка, показала му пътя към езерото и му пожелала успех. Стигнал до брега най-младият брат, изкопал яма в пясъка, скрил се и зачакал.

На разсъмване от морето изскочил белият красавец. Три пъти обиколил Земята. Завърнал се, затъркалял се в пясъка. Джигитът ловко се метнал на гърба, здраво обгърнал шията му – като змия се вкопчил. Три пъти подскочил конят към небесата и три пъти се спуснал на земята, но така и не успял да го хвърли.

   – Укроти ме. От днес нататък ти си ми господар. Оседлай ме и кажи, къде да те отведа. – промълвил конят с човешки глас.

   – Да вървим у дома, при татко!

Конят полетял по-бързо от вятъра. Свечерило се, но изведнъж ярка светлина блеснала – станало светло, като през деня. Скочил от коня джигитът, гледа на пътя паднало перо с невиждана красота, озарява всичко от хоризонт до хоризонт.

   – Да го взема ли или да го оставя? – зачудил се момъкът.

   – И да го вземеш и да не го вземеш – все ще съжаляваш. – предрекъл конят.

   – В такъв случай – ще го взема! – възкликнал джигитът.

Към втората част на аварската приказка “Морският кон – 2”.