Мелик-Мамед – 1

 

Първа част на азербайджанската приказка

Мелик-Мамед

Някога, много отдавна, живял могъщ падишах. Имал той прекрасни градини, но най-прекрасно било ябълковото дърво, което растяло там. Всяка пролет само за един ден то разцъфтявало. На втория, завързвало само един плод. На третия, тази единствена ябълка узрявала. Този, който я изяде, се подмладявал – дори и стогодишен старец да бил, превръщал се на прекрасен момък.

Всяка пролет падишахът се любувал на ябълката, но не можел да я вкуси, защото щом узреела, невидима сила откъсвала плода от дървото и той изчезвал. Така минали много години. Остарял падишахът. Накрая изгубил търпение и повикал синовете си.

– Е, докога ще търпим да крадат най-прекрасния плод от градините ни?! Що за владетел съм, щом не мога да вкуся нито веднъж вълшебната ябълка?!

– Тате, – рекъл най-големият син. – тая нощ аз ще пазя.

– Хвани крадеца! Строго ще го накажа.

Най-големият син на падишаха целунал ръката на баща си, надянал военните доспехи, взел лъка и стрелите си и отишъл в градината – ябълката да варди. Цяла нощ не мигнал. Все ябълката гледал, но на разсъмване, точно когато тя узряла, задрямал. Като се събудил, гледа – няма я ябълката. Това много го огорчило и засрамен се върнал в двореца.

Следващата пролет бащата извикал средния си син:

– Сине мой! Аз съм владетел, прочут по света и не искам да стана за смях. Ти трябва тази година да опазиш вълшебната ябълка на всяка цена, да заловиш крадеца и да го доведеш при мен. Той трябва да бъде наказан.

Ниско се поклонил на падишаха средният син, целунал му ръка и излязъл.

Вечерта, когато се стъмнило, принцът облякъл военните доспехи, взел лъка и стрелите, наточил меча си и отишъл в градината. Зорко бдял, но на разсъмване и той заспал, а като се събудил, ябълката я нямало на дървото. Завърнал се и той у дома с празни ръце. Да го оставим с неговата мъка.

А аз ще ви разкажа за най-малкия син на падишаха – Мелик-Мамед. На третата година той пожелал да пази ябълката.

– Сине мой, твоите по-големи братя не овардиха ябълката. Какво ли ще можеш да направиш ти? Още си малък.

Дълго молил баща си Мелик-Мамед, накрая падишахът му разрешил и той да си опита късмета. Благословил го.

Момъкът облякъл войнските доспехи, запасал меча си, грабнал лък и стрели и отишъл в градината.

До полунощ нищо не забелязал. Когато сънят натежал и притворил клепачите му, Мелик-Мамед порязал пръста си и посипал раната със сол и пипер. От болка не могъл да заспи. На разсъмване се чуло тихо шумолене. Принцът се скрил зад дънера на дървото. След малко блеснала мълния, треснал гръм, появил се страховит див. Стъпките му разтресли земята.

Досетил се Мелик-Мамед: “Това ще да е крадецът.”

Когато чудовището се приближило до дървото и понечило да откъсне ябълката, Мелик-Мамед замахнал, ударил го с такава сила, че мечът се прекършил. Раненият див със страшен рев се обърнал и изчезнал.

Откъснал момъкът вълшебната ябълка. Поставил я върху златна чиния, покрил я със скъпоценно покривало.

Като видял скъпоценната ябълка, падишахът много се зарадвал. Целунал Мелик-Мамед по челото. Тогава момъкът помолил:

– Тате, разреши ми да тръгна по кървавите следи на див, за да го открия и убия.

След като синът му проявил такава храброст, падишахът не можел да откаже на молбата му. Подготвил голям керван, дал му войска и го благословил. Заедно с него пожелали да тръгнат и по-големите синове.

 

Малко ли пътували, много ли – не знам, стигнали до дълбок кладенец. Там свършвали кървавите следи. Отворът на кладенеца бил затиснат с воденичен камък. Пръв опитал да го отмести най-големият брат – не успял. После – средният – и той не се справил. Дошъл редът на Мелик-Мамед. Хванал той воденичния камък и леко го повдигнал, оставил го настрани.

Сега трябвало някой да се спусне в кладенеца. Най големият брат заповядал:

– Спуснете първо мен!

Завързали го с въжето, започнали бавно да го спускат надолу. Скоро той се развикал:

– Изгарям! Изтеглете ме!

Изтеглили го – жълт-зелен от страх.

Приближил се гордо до кладенеца вторият брат. Започнали да го спускат. И той се развикал:

– Изгарям! Измъкнете ме от тук!

Изтеглили и него – ни жив ни мъртъв от уплаха.

Дошъл редът на Мелик-Мамед.

– Спускайте! Колкото и да крещя, не ми обръщайте внимание. Трябва на всяка цена да стигна до дъното на кладенеца.

Така и сторили. Колкото по-надолу се спускал, толкова намалявала горещината.

Към втората част на азербайджанската приказка “Мелик-Мамед – 2“.