Лястовичка
Ингушка приказка
Много, много отдавна, отдалече долетяла в нашия край лястовичка. Уморена от дългия път, кацнала на едно дърво и задрямала. Но скоро паднала от клонката и се ударила. На крилото ѝ се появила капчица кръв.
Помолила тя сламката:
– Сламчице, миличка! Долетях отдалече, изморих се, кацнах на дървото – да си отдъхна. Но не успях да си подремна, паднах и се ударих. На крилцето ми има капка кръв. Моля те, избърши я.
– Няма да я изтрия. – отговорила сламката.
– Тогава ще доведа козлето – да те изяде.
Долетяла лястовичката на зелената полянка, кацнала до козлето и му рекла:
– Козленце, мило козленце! Долетях отдалече, изморих се, кацнах на дървото – да си отдъхна. Но не успях да си подремна, паднах и се ударих. На крилцето ми има капка кръв. Помолих сламката да я избърше, но тя отказа. Ела с мен, козленце, изяж сламката.
– Няма да дойда с теб, тук на зелената полянка има достатъчно тревица за мен. – отговорило козлето.
– Тогава ще извикам вълка, да те изяде. – разсърдила се лястовичката и полетяла да търси вълка.
Във вековната гора вълкът лапал еленов бут.
– Вълчо, Вълчо! – извикала лястовичката. – Долетях отдалече, изморих се, кацнах на дървото – да си отдъхна. Но не успях да си подремна, паднах и се ударих. На крилцето ми има капка кръв. Помолих сламката да я избърше, но тя отказа. Повиках козленцето – да изяде сламката, но то не ме послуша. Ела с мен, изяж козлето.
– Не ми се пречкай, зает съм! – изръмжал вълкът.
– Почакай Вълчо-Вълчище проклето! Ще доведа планинеца – да те застреля. – извикала лястовичката и разгневена полетяла към най-близкия аул.
Видяла един джигит и извикала:
– Ловецо, добри планинецо! Долетях отдалече, изморих се, кацнах на дървото – да си отдъхна. Но не успях да си подремна, паднах и се ударих. На крилцето ми има капка кръв. Помолих сламката да я избърше, но тя отказа. Повиках козленцето да изяде сламката, но то не ме послуша. Молих Вълка да изяде козлето, но той страшно изръмжа. Моля те, убий вълка.
– Зает съм. Нямам време за това.
– Запомни, планинецо, аз ще извикам мишката – да изяде струните на твоя пандар[1].
Полетяла лястовичката. В нивата с узряла пшеница видяла мишката.
– Мишко, мишко! Долетях отдалече, изморих се, кацнах на дървото – да си отдъхна. Но не успях да си подремна, паднах и се ударих. На крилцето ми има капка кръв. Помолих сламката да я избърше, но тя отказа. Повиках козленцето да изяде сламката, но то не ме послуша. Молих Вълка да изяде козлето, но той страшно изръмжа. Потърсих ловеца, за да простреля вълка, но той не ми помогна. Моля те, да прегризеш струните на неговия пандар.
– Махай се! Ако хората ожънат пшеницата, преди на напълня моите хамбари, ще гладувам през зимата. – развикала се мишката.
– Няма да дойдеш, значи?! Тогава ще повикам котката – да те излапа.
Лястовичката, стигнала до плета, видяла пухената постелка на котката, която се препичала на слънце.
– Котарано, пухкава котарано! Долетях отдалече, изморих се, кацнах на дървото – да си отдъхна. Но не успях да си подремна, паднах и се ударих. На крилцето ми има капка кръв. Помолих сламката да я избърше, но тя отказа. Повиках козленцето – да изяде сламката, но то не ме послуша. Молих Вълка да изяде козлето, но той страшно изръмжа. Потърсих ловеца, за да простреля вълка, но той не ми помогна. Молих мишката, да прегризе струните на неговия пандар, а тя вместо да ми помогне, отиде жито от нивите да краде. Пухкава котарано, моля те, изяж мишката.
– Не ми е до теб, ластовичке. – едва помръднала мустак котката. – Сита съм. Сега на слънчице ще се грея.
– Тогава мустакато котище, ще изпратя вятъра – да отвее пухената ти постелка!
Лястовичката стигнала на края на света, откъдето духал вятърът.
– Вятърко, Вятърко! Долетях отдалече, изморих се, кацнах на дървото – да си отдъхна. Но не успях да си подремна, паднах и се ударих. На крилцето ми има капка кръв. Помолих сламката да я избърше, но тя отказа. Повиках козленцето да изяде сламката, но то не ме послуша. Молих Вълка да изяде козлето, но той страшно изръмжа. Потърсих ловеца, за да простреля вълка, но той не ми помогна. Молих мишката, да прегризе струните на неговия пандар, а тя отиде жито от нивите да краде. Казах на котката да изяде мишката, но тя се грееше на слънчице и само лениво размърда мустак. Вятърко, моля те, духни силно, отвей пухената постилка на котката!
– Добре. – съгласил се вятърът. – Скоро ще задухам към твоя роден край. Ще подгоня котката. Ще разпилея перушината от пухената ѝ завивка.
Изпълнил вятърът обещанието си. Изплашила се котката, измяукала:
– Отивам да изплаша мишката. Вятърко, не ми разпилявай постелката.
Като видяла отдалеч котката, мишката се разбързала:
– Ще прегриза струните на пандара! – разпищяла се мишката.
– Недей! Готов съм да прострелям вълка. – извикал планинецът.
– Ау-у-у! Не стреляй! Веднага ще подгоня козлето. – чул се воят на вълка.
– Бле-е-е! Къде е сламката?! – изврещяло козлето.
Изплашената сламка изтрила капчицата кръв от крилото на лястовичката.
Из: Сказки и легенды ингушей и чеченцев – Москва : Наука, 1983, – с. 276-278.
(Поредица “Сказки и мифы народов востока”)
Превод от руски език и литературна обработка М. Дюлгерова
Към следващата ингушка приказка “Нивата на Цаген“.
Към индекса за бърз достъп до ингушките приказки.