AEDVIL

Втора част на грузинската вълшебна приказка “Ловецът и големият орел”

Послушал съветите на бабичката златокъдрият момък. Стигнал до реката, скрил се. Видял девойките, които се къпят в реката. Промъкнал се тихо, взел дрехите на най-малката дъщеря на дев. Двете по-големи сестри се изкъпали, облекли се и си тръгнали. Най-малката не могла дрехите си да намери. Разбрала – някой ги е взел. Извикала:

– Излез! Дай ми дрехите! Брат ще ми бъдеш.

Не се показал, дума не продумал момъкът.

– Добре! Невеста ще ти стана.

Излязъл от гората златокъдрият момък, дал ѝ дрехите. Облякла се девойката, запитала го:

– Кой си ти? Какво те води насам?

– Идвам при дев, да ме изяде.

– Не бой се, ще ти помогна.

Дев заповядал на госта да покрие дворовете му със златотъкани платове. Най-малката му щерка, като разбрала за това, усмихнала се, успокоила момъка:

– Лягай си, спи спокойно. Това, дето е заръчал баща ми е лесна работа.

На сутринта девойката събудила момъка, завела го на двора. Ахнал той, като видял красивите цветя, със злато и скъпоценни камъни втъкани в платовете. Блестели те с всички цветове на дъгата.

Излязъл дев, видял, че гостът е изпълнил първата задача. Тогава заповядал:

– На върха на планината издигни такъв дворец, че всички владетели щом го видят – да ми завидят! До утре да е готов!

До сутринта дворецът изникнал. Толкова бил красив! Погледнеш ли го, поглед не можеш да откъснеш от него. Кулите му сред облаци се извисяват, прозорците блестят – златни и сребърни. Чардаците се вият – изящни и леки. В градините на двореца растат дървета от всички краища на света, цъфтят цветя нечувани и невиждани. Златокъдрият момък, с чук в ръка из двореца се разхожда, сякаш доизкусурява нещо.

Дев гледал и се чудел: “Как ли е успял?”- помислил, а после рекъл:

– Имам необязден кон. Ако до утре не успееш да се справиш с него. Ако не го укротиш, ще те изям!

– Добре. – отговорил златокъдрият момък.

Разказал той на невестата си, какво иска дев.

– Е, това вече е трудна задача. Баща ми ще се превърне на буен жребец. Ще ти дам юзда и желязно чукче. Щом срещу теб се зададе, метни юздата. Тя е вълшебна. Ще задържи жребеца, докато го яхнеш. После всичко от теб зависи. Полети ли нависоко – удари го с чукчето по главата. Спусне ли се ниско над земята, удари го по носа. Не го жали, удряй здраво! От това зависи и твоят и моят живот.

На сутринта изскочил конят от конюшнята, а момъкът мигом метнал юздата, скочил на гърба му. Дърпа се конят, вдига се на задните си крака, опитва се да хвърли момъка на земята. Но златокъдрият ездач здраво държи юздите, притиска с нозе тялото на коня. Опитва се конят да се търкули и ездача да премаже, но джигитът силно по носа го удря с чукчето. Полита жребецът в небесата, удря го ездачът по главата. Дълго препускал конят, но момъкът успял да го укроти. Подчинил го. Кротко го подкарал обратно към двореца. Прибрал го в конюшнята, свалил юздата и излязъл на двора.

Скоро пристигнал дев – целият в кръв и синини.

– Какво ти е? – запитал момъкът.

– Ти ме нареди така. Жребецът бях аз. Но все едно – няма да се спасиш! Утре ще те изям.

Прибрал се момъкът при невестата си, угрижен и тъжен:

– Баща ти ще ме изяде утре.

– Ще избягаме.

Тръгнали те, но колкото и да бързали, не успели много да се отдалечат, видели – дев ги настига. Девойката се превърнала на нива, а момъкът – на жътвар. Приближил се дев, запитал:

– Минаха ли от тук двама млади?

– От сутринта никой не е минавал. Ти си първият. – отговорил жътварят. – Не ме бави! Бързам нивата си да ожъна, преди дъждът да е завалял.

Върнал се дев у дома. Жена му го пита:

– Настигна ли ги?

– Не.

– Никого ли не видя?

– Жътвар нивата си жънеше.

– Те са били – дъщерята и зет ти.

Хукнал дев пак да ги гони.

– Огледай се, виждаш ли някой след нас да иде.

– Далече, далече, нещо като муха лети.

– Това е баща ми.

Превърнала се девойката на вековна гора, а момъка – на старец. Крета дядото, съчки събира. Запитал го дев:

– Минавали ли са от тук двама млади – момък и девойка?

– Кълна се в тази гора, откакто из нея бродя, жив човек не съм виждал.

Завърнал се дев у дома.

– Е, догони ли ги? Върна ли ги?

– Не. Само един дядо видях, събираше съчки в гората.

– Ах ти, глупако! Гората е била дъщеря ти, старецът – зет ти! Сега и аз ще ги подгоня. Няма да ни избягат!

Метнали се на конете, препуснали подир бегълците.

– Огледай се, виждаш ли някой след нас да иде.

– Далече, далече, нещо като муха лети.

– Това е баща ми.

Погледнала назад девойката, разбрала – майка ѝ и баща ѝ ги настигат. Превърнала се тя на бездънно езеро, а момъка – на лебед.

Пристигнали дев и жена му, гледат – лебед в езерото плува. Започнала жената на дев да пие – пила, пила – не могла езерото да пресуши. Започнал и дев да помага – пили, пили, пръснали се накрая и двамата.

Възвърнали човешкия си образ момъкът и девойката, прегърнали се, метнали се на конете, завърнали се при бащата на момъка. Голяма сватба вдигнали. Живели дълго и щастливо.

ГРУЗИНСКИЕ народные сказки. Сто сказок. – Тбилиси : Изд. «Мерани», 1971, – 351 с.

Сказка про охотника и большого орла – с. 126-129.

Превод и литературна обработка: М. Й. Дюлгерова

 Прочетете или чуйте следващата вълшебна грузинска приказка “Нацаркекия”.