AEDVIL

Първа част на грузинската народна приказка “Нацаркекия”

Живял ли е или не е живял, но разказват, че имало някога ленив младеж, който се излежавал по цял ден край огнището и ровел с пръчка пепелта. Затова грузинците го нарекли Нацаркекиа – валящ се в пепелта.

Как ли не се мъчила майката да накара сина си да работи! Не могла даже да го накара да се помръдне. Остаряла тя, грохнала от умора, не можела вече своя син-лентяй да изхранва. Излязъл веднъж Нацаркекиа на двора. Заключила тя след него вратата. През прозорчето му подала вързопче с пепел, последното коматче сух хляб и малко прясно сирене.

– Върви където щеш! Изхранвай се, както можеш! – рекла тя. – Щом в пепелта искаш да се ровиш – добре, вързах ти и малко пепел в бохчата. Рови се из пепелта, колкото щеш! Но тук повече не се връщай!

Молил я безделникът – напразно! Не го пуснала майка му да влезе.

Наложило се да тръгне на път. Стигнал до брега на широка река. Погледнал – на другия бряг дев[1] се навел вода да пие. Разтреперал се ленивецът от страх. Къде да се скрие? Дори и да хукне – дев мигом ще го настигне.

Нацаркекиа бил мързелив, но не и глупав. “Ами ако сплаша дев? – помислил си. – Ще се престоря на силен и храбър. Дано да се уплаши и да избяга.” Пробил той вързопчето с пепелта. Тръгнал по брега. Силно удря с крак скалите, пепел сипе след себе си.

– Ей ти! Как смееш водата ми да размътваш?!

Погледнал дев и не повярвал на очите си: дребничък човек по брега върви, скалите удря, на прах стават. Грабнал дев голям камък, стиснал го, натрошил го.

– Млъквай, човече! От тебе само прах ще остане!

Престорил се Нацаркекиа, че се навежда и камък от земята вдига. Незабелязано извадил сиренето. Стиснал го. Суроватка потекла.

– А ето от теб, дев, какво ще остане! – викнал безделникът.

Удивил се дев – такъв силен човек не бил срещал. Уплашил се. Решил у дома да го заведе, на братята си да го покаже.

Никак не му се искало на ленивеца вдън-горите да скита, на дев да гостува. Но нямало как да откаже…

– Пренеси ме през реката! Не искам да си мокря краката. – рекъл Нацаркекиа.

Поставил го дев на рамото си.

– Брей! Лек си като перушинка.

– Понеже с една ръка за небето се държа. Пусна ли се – няма да ме удържиш.

– Пусни се, да опитам – може и да издържа. – рекъл дев.

Извадил Нацаркекиа острото си ножче, забил го във врата на дев. Завил от болка той:

– Ой! Не ме погубвай! Хвани се отново за небето!