AEDVIL

Първа част на приказката за Кунхади

Приказка на народа мон от Мянма (Бирма, Мианмар)

В древни времена живели в едно село мъж и жена, които дълго нямали свое дете. Всяка година те вземали някое зверче: първо осиновили лъвче, после тигърче, гълъбче, малко крокодилче, слонче, биче.

Най-сетне им се родил син. Нарекли го Кунхади, което на езика на народа мон означава “най-младият син”. Когато момчето поотраснало, родителите го научили да обича и почита горските зверове, а те се грижели за него като за истински брат.

Майката не успяла да дочака синът ѝ да порасне. Умряла, докато той бил още съвсем малък. Но майчината ѝ любов била толкова силна, че тя се превърнала на Нат – дух-покровител и заживяла в дома, пазейки  семейството си.

Много години минали. Осиновените животни се разпръснали из гори, планини и реки. В дома останали старият баща, синът му Кунхади, майката-нат и Бичето. Кунхади косял трева, хранел Бичето, помагал на татко си.

Макар че бил вече стар, бащата решил да се ожени отново. Мащехата мигом намразила Бичето. Все мърморела:

– Полза от него – никаква! Само хабим храна!

Още повече намразила Бичето, защото младият и хубав Кунхади прекарвал цялото си време, като се грижел за него. Договорила се мащехата с гадателя и се престорила на болна.

Видял старецът – невестата треска я тресе. Извикал гадателя, помолил го да ѝ помогне. Гадателят се престорил, че гадае и рекъл:

– Нещастието в този дом е четирикрако… Бик! Трябва да го изгониш! А още по-добре, заколи го, принеси го в жертва на добрите духове-закрилници. Тогава болестта на жена ти мигом ще изчезне.

Много се разтревожил Кунхади, като чул думите на гадателя. Веднага изтичал при своя по-голям брат – Бичето, разказал му всичко.

Бичето отговорило:

– Не тъгувай, братко! Най-добре е да избягаме, преди бедата да ни е сполетяла. Извади връвта от ноздрите ми[1]. Ще си тръгна и аз, като по-големите ни братя.

– Щом моят по-голям брат отива в чужди краища и аз не искам да остана тук. Ще тръгна с теб. Навярно, ако остана тук мащехата ще се добере и до мен. Няма да ме остави на мира. Да вървим!

Извадил Кунхади връвта от ноздрите на Бичето и двамата тръгнали на път. Прекосили ручея и напуснали родния дом. Видяла това майката-Нат и решила заедно с тях да върви, скъпите си деца да закриля.

Вървели, вървели, стигнали в далечни земи. Кунхади пасял Бичето. Майката – Нат му помагала да намира храна – всеки ден го хранела. И тъй, живеели мирно и щастливо.

Веднъж момъкът чул гласа на майка си:

– Сине, на изток от тук, на един ден път има чудно езеро, дето растат прекрасни лотоси. Всеки ден там долитат седем сестри-кѐйнари[1]. По обяд те свалят птичата си премяна и влизат в езерото да се къпят. Без крилете си,  губят магическата си сила и вече не могат да се върнат на небето. Скриеш ли премяната на една от тях, ще стане твоя невеста. Ако искаш, ще ти покажа пътя към езерото.

– Братко, добър съвет ти дава майка ти. Послушай я! – рекло Бичето.

– Добре. Да вървим!

И тримата се отправили към езерото. Вървели, вървели, стигнали до брега и зачакали да долетят кѐйнари. Когато слънцето се издигнало високо, високо в небето, точно по обяд, долетели седемте сестри-кѐйнари. Съблекли се и влезли в езерото да се къпят. Кунхади тихо се промъкнал, грабнал дрехите им и извикал:

– Кои сте вие, небесни красавици, прекрасни като рубин?  Натами[2]?

– О, сине човешки, ние не сме натами, а кѐйнари. Ако не ни върнеш крилете, никога няма да се завърнем в родния край, ще загинем тук.

– Аз съм Кунхади – най-младият от седем братя. И вие сте седем. Ако най-младата от вас стане моя невеста, ще ви върна вълшебните криле.

Нямало що да сторят кѐйнари, съгласили се. Преди да отлетят заръчали на най-малката си сестра:

– Вече си човешка невеста. Свиквай с новия си живот.

Взели те и нейните криле и отлетели.

Към втората част на приказката за Кунхади.