Конярят Чора

 

 

Балкарско-карачаевска приказка

 

Прославени са Кавказките коне за езда. От стари времена с голямо уважение се отнасят планинците към всеки, който умее добре да ги отглежда. Прочул се конярят Чора. Умен и с добро сърце бил той. Разбирал от коне. От далечни земи идвали хората – от него коне да купуват.

 

Разбойниците напразно се опитвали табуните му да откраднат – добре ги пазел той. Натрупал голямо богатство трудолюбивият коняр, но най-много ценял своите три прекрасни коня: първият – сякаш с бели чорапки над копитата, вторият – със звезда на челото, третият – черен като нощта – вран кон, както казват по нашия край. Като деца ги обичал Чора, но деца все още нямал. Тъгували двамата с невестата си:

– Кой ще ни бъде опора на старини?! – въздишали.

 

Много години живели сами двамата. И когато съвсем изгубили надежда, родил им се син. Умно и трудолюбиво било момчето. Първо пасяло гъските и овцете. После баща му го научил да се грижи за конете, да разпознава, кои от тях са издържливи, кои – смели, кои – плашливи.

 

Ала и най-смелите хора и животни се бояли от разбойниците, които нощем отвличали табуните. Конете в далечни земи отвеждали, хората отвъд морето продавали – цял живот да робуват, родните си земи никога повече да не видят.

Отвлекли разбойниците и сина на Чора, отвели табуните. Само трите прекрасни коня не намерили, защото в това време стопанинът им ги завел на състезание в съседен аул.

 

Завърнал се Чора. Разбрал, какво се е случило. Жена му изплакала очите си заради детето. Бащата ден и нощ го търсел, почти не слизал от коня. Много земи пребродил, но не могъл да намери сина си. Продали го разбойниците за слуга на богат стопанин далече, далече от родната планина.

 

Минали три години. Момчето пораснало. Тежката работа го направила силен и издръжлив момък.

 

Веднъж в Аула на Чора дошли търговци на коне от много далечни земи. Те толкова харесали трите чудни коня на Чора, че били готови на всичко, само и само да ги купят. Не му се искало да се разделя с прекрасните жребци, но си помислил, че ако синът му ги види, ще разбере, че родителите му са живи. Чувствал бащата, че неговите любими състезателни коне ще помогнат на сина му. Как? Не знаел това, но вярвал в предчувствието си и то не го излъгало.

 

Докато бащата продавал конете, синът пасял овцете на господаря си и видял в полето конски череп. Разгледал го, натъжил се.

– Защо тъгуваш, момко? – запитал го богато облечен конник и се спрял край стадото. – Твой ли е бил конят?

– Не. Млад жребец е бил, но много отдавна, преди да ме отвлекат разбойниците. От добра порода е бил. Винаги пръв сред първите е препускал!

– Как узна това? Разбираш ли от коне?

– По зъбите. Татко ме научи. Баща ми е прочутият коняр Чора!

– Значи и ти можеш да отличиш добрия кон?

– Никога не греша!

– Ела с мен! Аз съм хан. Нямам деца. Като син ще ми бъдеш!

– Баща аз си имам! Славният коняр Чора! Ако искаш за теб да работя, плати на стопанина ми – много пари брои той за мен на разбойниците. Не мога на доброто със зло да отвърна. Стадото му не мога да изоставя.

Препуснал ханът, намерил стопанина, платил му, довел друг слега – за овцете да се погрижи. Отвел сина на Чора със себе си. Богат бил ханът, но бил натрупал богатството си, като крадял табуните на планинците.

Веднъж повел момъка със себе си, накарал го най-бързите коне от откраднатите табуни да избере. Огледъл ги синът на Чора, нито един кон не харесал. Отишли тогава с хана – коне да купуват.

– Ще ти избера най-бързите коне, но с теб няма да дойда – чужди стада да грабя! Хора не мога да убивам!

– Толкова много пари платих за тебе! Каквото ти наредя – това ще правиш!

Тръгнали из пазара – коне да избират. Изведнъж синът на Чора видял три коня – досущ като конете на баща му. Докоснали го жребците с глави. Погалил ги той, разбрал, че са го познали.

– Ето, тези коне трябва да купим! Няма по-бързи от тях.

– Не се продават! – отсекли търговците. – За себе си сме ги купили.

Дълго се пазарили. Ханът предложил толкова много жълтици, че очите на търговците алчно пробляснали – продали конете. Отвел жребците синът на Чора, цяло лято се грижил за тях, давал им зоб от ечемик, овес и пшеница. Пасели най-крехка трева, пиели вода от най-чистите и дълбоки кладенци. Препускали конете на воля.

 

В началото на есента ханът решил да изпробва конете. Препускали в степта. Белоногият и звездочелият изпреварили врания кон.

– Вземи черния! Другите само аз ще ги яздя! Додея ми у дома да седя. Утре тръгвам на поход към планините.

– Аз няма да дойда. Хора няма да убивам! Табуните на планинците няма да грабя! Намерих ти бързи коне. Моля те, пусни ме, при родителите си да се върна! Стари са вече, аз съм единствената им опора и надежда!

– Неблагодарник! Моя плът и кръв да бе – не бих могъл повече да те обичам. Платих сума ти пари за теб! Ще дойдеш с мен! Ще правиш каквото ти заповядам!

Нищо не отговорил синът на Чора. Препуснал с врания кон. Ханът след него яздел белоногия. Аха да настигне момъка, но той пришпорил врания кон към планината. Навлезли в камениста клисура. Започнал да изостава белоногият кон. Прехвърлил се ханът върху звездочелия. Аха да застигне врания кон, но момъкът го насочил към изгрева. Слънцето се показало над хоризонта. Започнал да изостава конят на хана. Спрял синът на Чора, изчакал го.

– Защо сега враният кон изпревари другите два?

– В степта никой не може да догони белоногия, но в планината враният е по-издръжлив. Звездочелият изостана, когато препуснахме към изгрева – слънцето е по-могъщо от луната, честният човек – от разбойника!

Препуснал момъкът. Ханът тъжно гледал след него – разбирал, че не може със сила да подчини волния дух на планинеца, който тъй добре познава конете.

 

Дълго търсил момъкът пътя към дома. Наближил родния аул. Конят изцвилил. Чули го всички, разбрали – завръща се враният кон. А като видели ездача, радостта им нямала край.

Заживели щастливо майката, бащата и сина. Намерили умна и работлива невеста за сина си. Още по-бързи, по-силни и издържливи коне отглеждали.

Разбойническите банди заобикаляли техните табуни, не докосвали стадата им. Знаели – с коняря Чора и сина му шега не бива! Знаят не само, как да ги отглеждат, но и добре ги бранят!

 

Разказахме ви историята за коняря Чора, тъй както сме я чули.

Както се казва в края на балкарско-карачаевските приказки:

За чуване сме чули, но не сме видели  – дано вие никога да не видите нещастия, беди и болести!

 

Източник:

Сказки народов СССР. Т. 1. – Москва : Изд. “Правда”, 1986, с. 409-413.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

 

Към балкарско-карачаевската приказка “Намыс“.