Кокайчик
Балкарско-карачаевска приказка
Много, много отдавна в един аул живял беден старец. Единствен син – едничка радост имал той. Наричали го Кокайчик. Преди да умре, старецът заръчал на сина си:
– Кокайчик, като останеш сам честно работи! Сприятелиш ли се с някого – верен му бъди! Помогнеш ли някому, за отплата дори и не помисляй! По които и пътища да поемеш, никога не влизай в градината отвъд планината.
Починал старецът. Осиротял синът, помнел съветите на баща си, изпълнявал ги. Не смеел дори да надникне в градината отвъд планината, но често се питал:
– Що за градина е това? Защо ли татко ми забрани да ходя там?
В един горещ ден, в края на лятото, момъкът влязъл в градината. Дърветата натежали от зрели плодове, сякаш го канели да си откъсне. Похапнал си той. Изведнъж нещо зафучало, затрещяло – ураган сякаш преминал, насред градината емегенша се извисила, сърдито се развикала:
– Как смееш в градината ми да влизаш, плодовете ми да ядеш!
– Тъй ли се посрещат гости?! – запитал момъкът.
Разбрала Великанката, че не може да го уплаши, решила с хитрост да го хване.
– Е, добре, набери и за мен, от онова дърво!
Опитал се момъкът да прескочи от едното дърво на другото, не успял, тупнал на земята. Сграбчила го емегеншата, напъхала го в котела, разпалила огнището, рекла на децата си:
– Ей сега вкусничко ще си похапнете!
Излязла на двора – още дърва да донесе. В това време Кокайчик пъргаво се измъкнал от котела и напъхал там любимия котарак на великанката. Покатерил се хитрият момък на тавана, изтеглил горе стълбата, скрил я.
Върнала се емегеншата с огромен наръч дърва. Тръшнала го до огнището. Надникнала в котела. Видяла ощавения си котарак. Разгневила се, разкрещяла се.
– Къде си?!
– Тук. Горе.
– Как се качи?
– Много лесно. Две бъчви една върху друга поставих. Върху тях – пейката. Най-отгоре забих шило – до червено нажежено. Подскочих, върху шилото стъпих, отхвърли ме то – право на тавана.
Повярвала емегеншата. Нали знаете, великаните не са от най-умните…
Подскочила тя, набучила се на нажеженото шило. Паднала и не станала. Малките емегени хукнали, та се не видели – никога повече не се завърнали по тези земи.
Така Кокайчик останал жив, прогонил завинаги великаните, раздал богатствата им на бедняците от своя аул.
По традиция в края на балкарско-карачаевските приказки се казва:
Както ние не сме преживели всичко това, нека тъй и вас никога да не ви сполетят болести и беди!
Източник:
Сказки народов СССР. Т. 1. – Москва : Изд. “Правда”, 1986, с. 401-403.
Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.
Съм балкарско-карачаевската приказка “Конярят Чора“.