AEDVIL

Трета част на грузинската приказка “Ирмиса”

Върнали се приятелите при стоглавия дев, запитали, как да намерят път към царството на Девкажиани. Показал им дев пътя и рекъл:

– Може и да стигнете до дома му, но няма да успеете да влезете. Няма да можете да хванете Девкажиани, няма да го победите. Никой дев не е успял да го победи. Ще ви замеря с черни облаци.

– Стрелите ни ще ги разпръснат.

– Светкавици ще ви изгорят, гръмотевици ще ви оглушат.

– Мечовете ни ще ги разсекат. – усмихва се Ирмиса.

– Главите му стрелите ни ще пронижат. – допълва принцът.

– Нито меч може да го разсече, ни стрела да го прониже! Не е при него душата му. През девет планини в десета е скрита – в деветглавия дев. Пази я и Безсмъртният елен.

Тръгнали приятелите да търсят Девкажиани. Вървели, вървели, стигнали до кръглата планина, където живеел непобедимият дев. Вътрешността на планината бучи, от върха пламък изригва – това било диханието на Девкажиани.

Обиколили планината – никъде вход към дома на Девкажиани не видели. Не можели да влязат.

Тръгнали душата на дев-кремък да търсят. Девет планини изкатерили, зад тях се ширнало безкрайно поле. Зад него – Черната планина се извисявала. Триста косачи ливадите косят, тревата на три огромни купа трупат. Приближил се до тях Ирмиса, поздравил ги, запитал:

– Защо ви е толкова много сено?

– Не е много. Само за днес няма да стигне. Безсмъртният елен ще се спусне от планината, за три минути ще го излапа. Ако накосим по-малко – ще ни стъпче с огромните си копита. – отговорили косачите.

 – Спрете! Стига сте косили! Вървете, скрийте се зад деветте планини! – заповядал принцът.

Не искали косачите да си тръгнат, не смеели да спрат да косят. От Бесмъртния елен се бояли.

Ирмиса взел косите и сърповете им, метнал ги зад деветте планини, прогонил косачите.

Скрили се двамата приятели сред високите треви, чакат Безсмъртния елен. Появил се той, хукнал косачите да дири. Като се отдалечил, Ирмиса и принцът скочили и се затичали към Черната планина. Изкатерили се на билото и спрели – не могат и крачка напред да направят. Заслепил ги деветглавият дев. Виси той на дървото, сияе, заслепява всичко наоколо.

Добрал се някак Ирмиса до дървото, замахнал, разсякъл деветглавия дев. Грохнало чудовището на земята, излетяла душата на Девкажиани – спуснало се сиянието към момъка – а-ха, да го изгори! Принцът и Ирмиса едновременно замахнали с мечовете си, разсекли душата на дев-кремък. Искри се разлетели – на светулки се превърнали. Полетели из лятното поле, на жетварите да светят, на децата радост да носят.

Завърнали се побратимите при кръглата планина. Гледат – вече не изскача пламък от върха, не се носи тътен от недрата на земята.

Спуснал се Ирмиса вътре, извадил пленената девойка. Тръгнали тримата – от сутрин до вечер вървели. Под някой чинар нощували.

Веднъж Ирмиса дълго се въртял – уморен бил, но лошо предчувствие го държало буден. И ето – в полунощ на чинара кацнали каджи – зли човекоподобни същества, страшни магьосници. Проклели те хората, лежащи под дървото.

– Нека принцът да се спъне, досами двореца, да удари главата си и да умре! – казал първият каджи.

– Докато обува златните си обувки, нека девойката да си счупи крака! – добавил вторият каджи.

– Нека през нощта да налети гвелвешапи[1] и да ги погълне и тримата, заедно с двореца! – проклел третият каджи – А ако някой ни чуе и им каже – на камък-сянка да се превърне.

Всичко чул Ирмиса. На сутринта нищо, на никого не казал, но решил на всяка цена да попречи на злите каджи.

Много ли вървели, малко ли – добрали се до двореца. Едва пристъпили – спънал се принцът, но Ирмиса го подхванал.

Зарадвал се царят, като видял сина си здрав и невредим. Харесал бащата девойката, решил да ожени принца за нея. Заповядал златни обувки да ѝ донесат. Посегнала тя към прекрасните обувки, но Ирмиса я изпреварил – ударил ги, в земята ги забил.

Обидила се девойката, даже престанала да разговаря с Ирмиса.

Свечерило се, нощта се спуснала над царството. Изгрели звездите. Всички заспали. Само Ирмиса около двореца се разхожда – с остър меч на пояса и колчан здрави стрели. Лък в ръце опънат държи. Изведнъж нещо забучало, засвистяло, въздухът затреперал. Видял Ирмиса – гвелвешапи към двореца лети. Опънал лъка си – дванайсет стрели едновременно изстрелял, прострелял летящото чудовище. С меча си го разсякъл. Рухнал гвелвешапи на земята – сякаш планина се сринала край двореца. Наскачали всички. Ужасили се, като видели мъртвото чудовище.

На сутринта принцът и невестата му питали и разпитвали – Ирмиса дума не продумвал. Обидил се принцът.

– Щом нищо не искаш да ми кажеш, значи не си ми приятел!

Не издържал Ирмиса – всичко разказал и на камък-сянка се превърнал.

Горчиво заплакала младата невеста, просълзили се и очите на принца. Сълзите капнали върху омагьосания камък-сянка. Оживял Ирмиса за радост на приятелите си и на цялото царство.

Източник: http://www.fairy-tales.su/about_sait.html

Превод от руски език и литературна обработка: М. Й. Дюлгерова