AEDVIL

Трета част на грузинската приказка “Иванѐ и Девкацѝ”

Скоро по пътя се задал и средният брат – дев с шест глави. Иванѐ извикал:

– Хвит!

Спрял конят, не се помръдва, колкото и да го пришпорва стопанинът му.

– Не бой се! Далече е Иванѐ-палаван. – опитал се да го успокои шестоглавият дев.

– Тук съм! – извикал момъкът, подскочил високо, размахал меча си и  отсякъл шестте глави на дев.

Отвел коня му при другия, в гората. Завърнал се пак в храстите край пътя и зачакал да мине най-младият от братята – деветглавият дев, най-силният, най-хитрият, най-опасният.

Щом се задал дев, момъкът се притаил, изчакал го да се приближи. Извикал:

– Хвит!

Златогривият раши залитнал.

– Върви, страхливецо! Не спирай! – викнал дев и жестоко ударил коня си. – Да не си мислиш, че Иванѐ-палаван ни напада?! Далече е той. Не може да ни достигне.

– Напротив! Мога!

Грамаден бил дев, а и хитър. Не успял Иванѐ с един удар и деветте глави да отсече. Сграбчил го дев, високо го вдигнал, разсмял се:

– Ако искам ще те размажа! Ще те изпепеля! Ха-ха-ха!

И тръшнал Иванѐ, до гърдите в земята го забил.

– Прави с мен, каквото искаш, но ми дай лулата си – за последен път една лула да изпуша.

Извадил дев огромната си лула, с цял чувал тютюн я напълнил. Подал я на момъка и любопитно го загледал – чудел се, как ли човек неговата великанска лула ще изпуши? Иванѐ нарочно се бавел – извадил кремък, ударил го няколко пъти, но искрите не могли да запалят тютюна, защото момъкът незабелязано го навлажнил. Бавно, бавно разпалил лулата. Не му се искало да умира. Надявал се побратимът да му се притече на помощ.

В това време Огненият дев задрямал, не видял, как водата почервенява. Малко преди свещта да угасне, капнала капка от горещия восък върху лицето на спящия. Скочил той, втурнал се като вихър. Налетял върху деветоглавия дев, с един удар отсякъл главите на чудовището.

Метнали се побратимите на двата златогриви коня, повели третия раши и тъкмо се канели да тръгнат, когато Иванѐ решил да разбере, дали някой не е останал в дома на тримата братя.

– Почакай ме тук! – рекъл момъкът. – Ще отида да видя, какво става в дома на дев.

Извадил вълшебното огледалце, погледнал в него и пожелал да се превърне на котка. Промъкнал се тихо, видял старица пред огнището седи, зъбите си точи и нарежда:

– Защо ли се бавят синовете ми? Дали не се е случило нещо лошо? Ако някой ги е убил, ще подпаля пътя на злодея, ще го изпепеля! Като буйна река широко ще се разлея, ще се разбушувам, в дълбоките води ще го завлека, ще го удавя! Като снежна буря ще го връхлетя! Като лавина върху него ще се стоваря!

Излязъл Иванѐ на двора, отдалечил се, сред гората се скрил. Погледнал отново в огледалцето, човешкия си образ възвърнал.

Разказал на побратима си, какви заплахи сипе майката на дев.

Метнали се те на конете, пришпорили ги, препуснали с все сили, но не успели да излязат от земите на чудовищата. Запламтял пътят пред тях.

– Старицата се опитва да ни изпепели. – рекъл Иванѐ и разсякъл пламъците с меча си.

Побратимът му – Огненият дев – огън блъвнал. Огън срещу огън се сблъскали. Не издържала магията на старата вещица – огънят, запален от нея угаснал. Продължили побратимите да препускат по пътя към реката. Като стигнали до нея, тя се разбушувала. Над нея тънко, вехто мостче се виело. Под него водите се пенят, в огромни подводни камъни се разбиват.

– Не се е отказала бабичката, – рекъл Иванѐ. – На мост се е престорила, чака до средата да стигнем, да се пречупи мостът, да потънем в буйните води на реката.

Размахал момъкът меча си, разсякъл мостчето. Потънало то, отнесли го буйните планински води. А реката мигом се успокоила. Намерили побратимите брод, прекосили я. Препуснали отново.

Ето – вече границите се виждат. Свършва страната на чудовищата! Но снежна буря ги връхлетяла, завихрила се около тях, лавина забучала и страховито се спуснала – а-ха да ги затрупа. Размахал меча си Иванѐ, разсякъл преспите сняг, които се носели към конете. Блъвнал огън побратимът му – не напразно бил Огнен дев. Разтопил ледените канари, които искали да ги размажат.

Засияло слънцето, стопило снеговете и ледовете, раззеленили се поляните, разцъфтели дърветата, изсъхнал пътят.

Следва четвъртата част на грузинската вълшебна приказка “Иванѐ и Девкацѝ” – 4.