AEDVIL

Втора част на грузинската приказка “Иванѐ и Девкацѝ”

Дълго ли вървял, кратко ли – не знам, стигнал до градината на Огнения дев. Стои там ябълката, пламти цялата – с червено-златисти плодове обсипана. Ритнал Иванѐ ствола, разтърсил клоните – посипали се прекрасните ябълки на земята. На дървото нито една не останала. Седнал под дървото, добре си похапнал. Полегнал на сянка и задрямал.

Надушил Огненият дев човешка миризма. Влязъл в градината. Видял Иванѐ под дървото, удивил се на дързостта му.

– Кой си ти? Как посмя градината ми да тъпчеш, ябълките на безсмъртието да брулиш? – изревал той.

Скочил Иванѐ, вдигнал Огнения дев над главата си, тръшнал го – до шията потънал дев в земята. Вдигнал меч, главата му да отсече, но се спрял и рекъл:

– Тъй ли гости посрещаш?!

– Прав си. Разгневи ме това, че всичките ябълки си обрулил. Иначе аз сам щях ябълка да ти откъсна. Макар че съм дев и аз спазвам законите на планината. И за мен гостът е свещен… Не ме убивай. Вълшебно огледало ще ти подаря. Погледнеш ли в него веднъж – ще се превърнеш на каквото пожелаеш. Погледнеш ли втори път – отново човек ще станеш.

– Добре. Дарявам ти живота. Брат ще ми бъдеш.

Повел Огненият дев Иванѐ към дома си. Угостил го, вълшебното огледалце му подарил. Разказал Иванѐ, защо го е изпратил царят.

– Тъй да бъде. Вземи ябълката. Няма да се карам с побратима си заради това. – рекъл дев и сам изтръгнал дървото, заедно с корените.

Поставил Иванѐ огледалцето в джоба си, метнал дървото на рамо, благодарил и се наканил да си върви.

– Ако попаднеш в беда, извикай ме. Мигом ще дотърча, ще ти помогна. – казал му Огненият дев.

Сбогували се, тръгнал Иванѐ обратно към двореца.

Завърнал се. Посадил ябълката в градината на царя, точно пред прозорците на принцесата, както искала тя. Доста време изминало. Прихванало се дървото, през пролетта се раззеленявало, но не цъфтяло, плодове не давало. Къса принцесата листата на ябълката, присмива се на Иванѐ:

– Ей ти! Глупавия палаван! Уплаши се от Огнения дев, нали?! Измами царя. Просто дърво посади.

Чупи принцесата клонки от ябълката. Дървото я удря, щом се приближи.

“Ще се разправя с теб!” – заканва се принцесата, при царя отива.

– Не успя Иванѐ да донесе ябълката на безсмъртието. Измами те. Прати го поне златогривите раши, прекрасните вълшебни коне да доведе. Да не яде напразно хляба ти!

Знаели всички – зли и свирепи били тримата братя – полу-хора, полу-зверове. Десет души един дев не могат да победят. А трима, едновременно? Невъзможно! – би казал и най големият юнак.

– Иванѐ, време да докажеш, че не те храня напразно толкова години. Трябва храбростта и силата си да докажеш. Доведи ми златогривите раши!

– С най-голямо удоволствие! – отговорил Иванѐ, макар да знаел, че царят на сигурна смърт го изпраща.

“Какво пък?! Веднъж ще се мре…” – помислил си и решил да отиде с побратима си – Огнения дев да се сбогува.

Скоро стигнал до дома му.

– Какво се е случило? Защо си тъжен?

– Царят не ме оставя на мира. Иска да му доведа златогривите раши.

– Ще ти помогна. Ще те заведа.

Дал остър меч на Иванѐ, довел го до широка река. Седнал под едно дърво, налял паница с вода, на края ѝ свещ закрепил, запалил я и рекъл:

– Отвъд реката пасат златогривите раши. Иди, доведи ги. Аз тук ще те чакам. Ако сам не се справиш, ще ти помогна. Почервенее ли водата, угасне ли свещта, ще знам, че си в беда.

Намерил брод Иванѐ, пресякъл реката. Скрил се в храстите и зачакал. Свечерило се. По пътя се задал триглав дев, яздещ златогрив раши. Като се приближили достатъчно, Иванѐ извикал:

– Хвит!

Раши се изплашил, на задните си крака се изправил, хвърлил триглавия дев на земята. Иванѐ размахал меча си, отсякъл трите глави на най-стария от тримата братя. Повел коня му, скрил го в близката гора.

Следва третата част на грузинската вълшебна приказка “Иванѐ и Девкацѝ” – 3.