Златният свещник – 2

 

Втора част на азербайджанската приказка

Златният свещник

 

Дълго ли вървели, кратко ли – не знам, но накрая стигнали до голям град, управляван от шах, който имал една единствена дъщеря. Тя вече седем години думица не продумвала. И шахът се заклел, че ще я даде за жена на този, който я излекува. Ала заплашил – заеме ли се някой с това, ако не успее – ще му отсече главата.

Въпреки заплахата, всеки ден в двореца пристигали “лечители” – и млади и стари. Една след друга падали глупави глави от раменете на дръзки измамници. Нашите побратими видели, как отсичат главата на последния от тях. Момъкът лечител веднага се запътил към двореца. Поклонил се ниско пред шаха и рекъл:

– Дойдох да помогна на дъщеря ти.

– Ех, момко! Жал ми е за младостта ти. Вече 40 глави паднаха, не искам и твоята да се търкулне след тях! Ти си млад и красив. Върви си по живо по здраво!

– Да се слави името ти! Да процъфтяват владенията ти! И мен обезглави, ако не се справя! Само, моля те, разреши ми да вляза при девойката.

Шахът разрешил, но бил любопитен. Заедно с везира и най-мъдрия си съветник се промъкнал, скрил се добре, за да чуе и види, как непознатият лечител ще помогне на щерка му.

Побратимите влезли при девойката, но дори и не я погледнали. Лечителят се обърнал към златния свещник, обсипан със скъпоценни камъни: А този свещник бил много скъп на принцесата – спомен за умрялата ѝ майка. Момичето много обичало майка си и след смъртта ѝ се заклело седем години дума да не издума. Затова никой лечител не успял да излекува нямата девойка, затова никой измамник не успял да я накара да проговори. 

– О, скъпоценни, здравей! – рекъл момъкът. – Тази нощ съм твой гост. Приказка ще ти разкажа. Ти слушай и ми отговаряй, златни свещнико!

В един прекрасен ден дърводелец, шивач и лечител вървели по пътя. Дълго пътували. Свечерило се. Решили в гората да пренощуват, но за да не ги нападнат дивите зверове, трябвало да се редуват – да будуват, огъня да поддържат. Хвърлили жребий. Първи трябвало да бди дърводелецът. Взел той парче дърво и за да не заспи изваял фигура на прекрасна девойка. Искал на сутринта да смае спътниците си със своя майсторлък.

Дошло време да събуди шивача. А сам да легне да спи. Шивачът обиколил поляната, добавил дърва в огъня. Като се разгорели, видял девойка облегната на близкото пънче. Приближил се и разбрал, че е изваяна от дърво. Досетил се, че дърводелецът я е направил, за да им покаже, колко добър майстор е. Извадил от торбата си плат и ножица. Вдянал конец в иглата. Ушил прекрасна дреха, с която облякъл девойката.

На разсъмване дошъл редът на лечителя, да бди над съня на приятелите си. Видял, че някаква девойка се е облегнала на пънчето. Приближил се. Разбрал, че е от дърво. Досетил се, чии ръце са я изваяли, чии сръчни пръсти дрехата ѝ са ушили. Показал и своите умения на лечител – поръсил девойката с вълшебна отвара и тя оживяла.

Развиделило се. Събудили се дърводелецът и шивачът. Всеки от тях настоявал, че девойката е негова:

– Аз я изваях! – казвал дърводелецът.

– Аз пък я облякох! – добавял шивачът.

– Аз ѝ вдъхнах живот! Моя е! – рекъл лечителят.

Дълго спорили те, но не могли да се разберат. А ти, златни свещнико, как мислиш, на кого от тях принадлежи девойката?

Свещникът мълчал.

Момъкът пак заговорил:

– О, златни свещнико! Отговори!

Свещникът мълчал. Момъкът отстъпил назад, замахнал – искал да удари свещника, но девойката не издържала и заговорила:

– О, момко, нима свещникът може да говори?! Не го разбивай! Аз ще отговоря вместо него.

– Добре, говори! – рекъл лечителят. – Да видим правилно ли си отгатнала.

– Дърводелецът трябва да получи награда за труда си. На шивача трябва да се плати ушитата дреха. Но лечителят е вдъхнал живот на девойката, затова тя е негова.

Шахът, везирът и  мъдрият съветник забравили, че тайно подслушват. Зарадвали се много. Излезли от скривалището си, благодарили на момъка.

– Аз обещах да дам дъщеря си за жена на този, който я излекува. – рекъл шахът. – Сега тя е твоя.

– Аз имам жена и деца. Позволи ми да дам дъщеря ти за невеста на моя побратим – синът на шаха от съседната страна.

– Дал съм дума! Дъщеря ми е твоя. На кого ще я дадеш – ти решавай!

Заповядал шахът да приготвят скъпи дарове, изпроводил ги с почести.

 

Стигнали побратимите до морето. Тогава дъщерята на шаха заговорила:

– Лечителю, ти с хитрост ме накара да проговоря. Отговори ми: Кой си ти? Къде ме водиш?

– Аз съм син на шаха на рибите и мога да се превръщам в каквото пожелая. Веднъж плувах из бялото море. Рибарите ме хванаха, защото слепият шах искал да вземе кръвта ми. Трябвала му за лекарство. Синът на същия този шах, ме спаси – не ме уби, пусна ме на свобода. Заклех се да му помогна. Ще бъдеш негова невеста. Заедно с твоя чеиз, слугите и даровете, ще занесете и от моята кръв – тя ще излекува очите на шаха.

Убол лечителят пръста си, капнал наколко капки в една стъкленица, подал я на принца и рекъл:

– От днес ти, красавице, си моя сестра, а синът на шаха – мой зет. Когато пожелаете, идвайте на брега на бялото море. Извикате ли ме, мигом ще се появя. Зетко, занеси капките от моята кръв на шаха. Намажи очите му и той веднага ще оздравее. Ще се зарадва и ще ти прости.

Момъкът-лечител се превърнал на пъстра риба и се гмурнал в бялото море.

 

Синът на шаха, заедно с девойката, слугите и скъпите дарове се завърнал у дома. Поклонил се на баща си, докоснал нозете му, помолил го, да разреши да намаже очите му с кръвта на вълшебната пъстра риба от бялото море.  Още след първата капка шахът прогледнал. Простил на сина си.

Дълго пирували. Целият град бил украсен с огньове и цветя. Четирийсет дни и нощи танцували поданиците на шаха, празнували завръщането и сватбата на сина му.

И живели младите в сговор и щастие още четирийсет пъти по четирийсет години.

 

Източник:

Азербайджанские сказки. Собрал и обработал на азерб. Н. Сеидов. – Баку : Азернешр, 1977, – с. 34-38.

http://www.fairy-tales.su/narodnye/azerbajjdzhanskie-skazki/

Превод от руски език и литературна обработка М. Дюлгерова.

Към следващата азербайджанска приказка “Искай всичко, каквото пожелаеш!”.