AEDVIL

Първа част на азербайджанската приказка

Златният свещник

Живял някога сляп шах. Много лекари канил в двореца си, но никой не успял да го излекува. Веднъж пристигнал нов лечител, прегледал очите му и рекъл:

– Да бъда твоя жертва, велики владетелю, зная лекарство за очите ти, но не може да го достигне ръка човешка.

– Ти само кажи, къде се намира! Дори и на край света да е, ще пратя някого. Ще го донесе!

– Е, какво пък – опитай. – отговорил лечителят. – В бялото море петниста риба живее. Ако намажеш клепачите си с нейната кръв – ще прогледнеш.

Шахът веднага извикал тръбачите, заповядал им да призоват всички рибари. После казал на сина си:

– Сине мой, като наследник на трона, ти ще тръгнеш с рибарите. Дори и всички риби в морето да се наложи да изловят, няма да им позволяваш да се завърнат, дорде не уловят тая петниста риба.

Тръгнал синът на шаха заедно с рибарите към морето. Обещал скъпи подаръци на този, който улови петнистата риба. Започнали рибарите да мятат мрежи в морето. Много риба уловили – поданиците на шаха нахранили. Накрая в една от мрежите блеснала петнистата риба. Погледнал я синът на шаха и сърцето му се свило. Толкова прекрасна била! Как ли да погуби такава красота?! Но що да стори? На шаха била нужна кръвта на тая риба. С мъка в сърцето, вдигнал момъкът меча над главата си. Тогава рибата заговорила:

– О, прекрасни принце, пощади ме, моля те! Ще дойде време, когато ще ти се отблагодаря.

Замислил се момъкът: “Ами ако лечителят е излъгал и баща ми все пак не оздравее…А рибата е прекрасна… Ще я пусна на свобода. Друг лек за баща си ще намеря!”

Хвърлил я обратно в морето. Казал на рибарите:

– Без глава ще остане този, който открие тайната!

Заклели се те да мълчат до гроб. Момъкът щедро заплатил труда им и ги пуснал да си вървят у дома.

Като се завърнал в двореца, синът казал на баща си:

– Каквото и да правихме, колкото и да се старахме, не успяхме да уловим петнистата риба.

Натъжил се шахът, насълзили се очите му и от това го заболели още повече.

Минало доста време. Веднъж при шаха дошъл доносник и му разказал, как рибарите уловили петнистата риба, как тя се замолила с човешки глас, как принцът заповядал да я пуснат. Страшно се разгневил шахът. Веднага заповядал да обезглавят сина му. Дотичали везирите, паднали в нозете на шаха, молейки да пощади момъка. Но шахът никого и нищо не искал да слуша.

– Синът ми трябва да умре! Той желае смъртта ми. Иска да се добере до властта. Нека да умре преди мен! 

Мъдрите съветници дълго молили шаха да не погубва сина си, да го прати в далечни страни. Накрая той се смилил – заповядал на принца да не се връща, дорде не намери лек за очите му.

Разгневеният баща не дал на сина си нито кон, нито слуги. Даже храна за из път не позволил да му приготвят!

Принцът веднага тръгнал на път. Вървял, вървял, стигнал до брега на бялото море. Там срещнал младеж, който го заговорил.

– Както виждам, вървим в една и съща посока. Ако сме заедно, по-леко ще ни бъде. – рекъл непознатият.

Синът на шаха се бил измъчил от самота и тъга за родния дом. Затова много се зарадвал.

– Не само спътници, побратими ще бъдем!

Прегърнали се и заедно продължили пътя си. Скоро се разговорили.

Трябва да знаете, че планинците от Кавказ смятали за неучтиво да разпитваш някого за живота и професията му. Затова непознатият момък рекъл:

– Братко, аз не съм любопитен, но може ли да те запитам: Какво умееш?

Синът на шаха тъжно отговорил:

– Нищо не умея. Мога само да яздя и да стрелям с лък. Но сега нямам нито кон, нито лък и стрели.

– Не се тревожи! Аз лекувам хората. Ще ходим из села и градове. Всичко, което изработя, ще делим по равно. Все ще преживеем някакси.

Съм втората част на азербайджанската приказка “Златният свещник – 2“.