AEDVIL

Първа част на ингушката приказка “Златните листа”

Много, много отдавна, зад деветстотин и девет планини, там, гдето плачат морските вълни, надбягвайки се и налитайки една след друга върху брега; там, където скалите се сблъскват с гръмотевичен тътен и мълнии блясват над тях, там живеел един владетел с тримата си сина.

Имал той голяма градина с прекрасни дървета. Най-хубаво било дървото с медни клони и златни листа. Дори денем сияело по-силно от слънцето. Всяка нощ незнайна сила крадяла златните листа. Владетелят нищо не успявал да направи – никой не можел да ги опази.

Веднъж най-големият син рекъл:

– Тате, аз ще отида да пазя дървото.

– Иди, само гледай да не заспиш.

Най-големият син отишъл да охранява дървото. В полунощ изведнъж се извил силен вятър, цялото небе се покрило с облаци, които се спуснали ниско над дърветата. От страх да не го отнесе вятърът, момъкът се вкопчил в дънера на дървото и не видял, кой отнесъл златните листа. На сутринта бащата запитал:

– Е, сине, разбра ли, кой краде златните листа?

Срамувал се най-големият син, не си признал, че се е уплашил от свирепия вятър. Излъгал:

– Никого не видях. Заспал съм. 

На следващата нощ средният син рекъл:

– Тате, аз ще отида да пазя дървото.

– Иди, но внимавай да не заспиш.

В полунощ пак се извил силен вятър, цялото небе се покрило с облаци. Средният син се изплашил, покрил се с кожуха си, сграбчил дънера на дървото и заспал. Когато се събудил златните листа вече ги нямало.

– Разбра ли, къде изчезват листата? – запитал баща му.

– Заспал съм дълбоко. Никого не видях. – отговорил средният син. 

На третата нощ най-младият син казал:

– Тате, отивам да пазя дървото.

– Внимавай, да не се изложиш, като по-големите си братя.

Пак се извила буря през нощта. Свистял вятърът, кълбели се облаците. Но момъкът не се изплашил. Изправил се с меч в ръка срещу злата сила, която се спуснала към чудното дърво. Подскочил високо – три пъти по петнайсет лакти[1] над земята. Размахал сабята си. От полунощ до разсъмване се сражавал със злата сила. Развиделило се. Вятърът стихнал. Видял момъкът, че е успял да отсече нечия глава и черен пръст с голям нокът. Проследил кървавата следа. На никого не се обадил.

Първо срещнал човек, който изкоренявал дърветата, на прах ги стривал.

– Ей, че чудо! – удивил се момъкът.

– Какво ти чудо?! Чудо е това, дето го е сторил най-младият син на владетеля.

– Е, не съм свършил кой-знае какво… Тръгнал съм да диря злата сила, дето успя да избяга. Искаш ли заедно да я сразим? Ще ми станеш ли побратим?

Побратимите дълго вървели по следите. Стигнали до брега на морето. Там видели човек, който на една глътка изпивал морето, забавлявал се да разглежда рибите на дъното, а после връщал водата, за да не пострадат морските обитатели.

– Ей, че чудо! – удивил се момъкът.

– Това не е чудо. Чудеса извършва синът на владетея.

– Аз съм най-малкият му син. Стани мой побратим!

Продължили тримата по следите. Вървели, що вървели, видели човек, който подхвърлял високо своята кожена шапка-папаха, стрелял по нея, а после подскачал и хващал куршума преди да уцели папахата.

– Ей, че чудо! – удивил се момъкът.

– Това не е чудо. Най-младият син на владетеля върши чудеса.

Побратимили се. Продължили четиримата – кървавите следи ги отвели до дълбока пропаст.

– Аз ще се спусна. Вие постройте колиба и ме чакайте. – рекъл момъкът.

Така и направили. Първият побратим – дето изкоренявал дървета – построил колиба и поддържал огъня в огнището; вторият – дето стрелял по папахата – ловувал; третият – дето можел да изпие морето – ловял риба. Така преживявали и чакали сина на владетеля, който се спуснал в пропастта.

Към втората част на ингушката приказка “Златните листа – 2”.