Жълтата диня

 

Азербайджанска приказка

 

Във владенията на жесток и алчен хан, живял някога селянин, който си имал малка градина, в която посадил дини. Узрели те, а сред тях се откроявала една жълта диня, от която се разнасял такъв омайващ аромат, че отдалеч опиянявал човека. Селянинът решил за хана да я запази. Не се надявал да получи за това подарък от господаря, но искал поне да го умилостиви.

Но – човек предполага, съдбата разполага. Съвсем друго се случило: Веднъж ханът тръгнал на лов. Минал край бостана на селянина и усетил опияняващия аромат. Скочил от коня и съгледал жълтата диня. Седнал до нея, понечил да я откъсне, но разбрал, че за да узрее напълно, трябва да я остави още ден-два в полето. Слънчицето да я пече, росата да я разхлажда.

Извикал ханът стопанина и заръчал:

– Пази жълтата диня за мен! Още три дни трябва да зрее. Донеси ми я на четвъртия!

Селянинът почтително склонил глава. Ханът се метнал на коня си и препуснал към двореца.

Завърнал се умореният стопанин у дома и рекъл на сина си:

– Сине мой, ти ще пазиш динята денем, аз – нощем. Три денонощия ще се редуваме. На четвъртия ден ще отнеса жълтата диня на хана.

 

Засега да оставим селянина, с грижите му за динята. Ще ви разкажа за сина му Алияр. Той мечтаел сам да вкуси тази превъзходна диня и щом чул, че баща му е решил да я отнесе на хана, много се подразнил. Въпреки това отишъл на бостана да я пази. Докато слънцето не залязло, баща му не го сменил. Сутринта бащата се върнал у дома и отново пратил сина си на бостана. Така минали два дни, на третия Алияр пак трябвало да отиде да пази динята.

 

Ще го оставим на пост, а аз ще ви разкажа за един заек с черно ухо, който бил много гладен. Дотичал до бостана и от всички дини избрал жълтата, защото веднага подушил, че е най-вкусна. И тъй, той с апетит си похапнал от нея.

Изведнъж, Алияр забелязал, че заекът с черното ухо сладко, сладко си похапва. И… О, ужас! Загризал точно жълтата диня! Грабнал момъкът един камък, замерил заека, прогонил го.

Хукнал заю да бяга. Алияр огледал жълтата диня. Забелязал, че е наръфана на няколко места.

“Сега динята няма да бъде нито за заека, нито за хана. – казал си – По-добре да я доизям аз.”

Изял Алияр динята и се върнал у дома. Казал на баща си:

– Тате, бях задрямал. В това време дошъл заекът с черното ухо и изял жълтата диня.

 

Селянинът хукнал към бостана. Дотичал и видял – няма и помен от жълтата диня. Задъхан и уплашен пристигнал той в двореца, паднал в нозете на хана и рекъл:

– О, милостиви, не успя синът ми да опази жълтата диня. Изял я е заекът с черното ухо. Молим те, прости ни, не се гневи!

Ядосал се ханът, заповядал да обезглавят Алияр. Селянинът дълго молил да пощади сина му. Ханът наредил на слугите си да изхвърлят бедняка от двореца.

 

Завърнал се удома нещастният старец – с насинено лице и разбита глава. Събрали се съседите – да го утешат, а и да го разпитат, да разберат, какво нещастие го е сполетяло.

Селянинът разказал, какво се е случило. Когато Алияр научил, че ханът се кани да го убие, отишъл на полето, седнал край бостана и заплакал.

Дотичал при него заекът с черното ухо и заговорил с човешки глас:

– Защо плачеш, Алияр?

– Как да не плача?! С тате пазехме жълтата диня за хана, а ти дойде и я изгриза. Сега ханът ще ме обезглави.

– Не бой се! Ханът няма да те накаже. Днес ще вляза в лозето на хана. Каквото изям, изям, останалото ще повредя. Ханът ще се занимава със своето лозе. Ще забрави за теб. А после – ще видим, все ще измислим нещо…

 

През нощта заю наистина се промъкнал в лозето на хана. Изял най-едрите и зрели гроздове. Останалите чепки откъснал и разхвърлял по земята. Дори и кората на лозите изгризал! После – хукнал – дим да го няма! Скрил се в най-гъстите храсталаци.

 

На сутринта лозарят на хана се хванал за главата, като видял опустошеното лозе и заека с черното ухо, който се измъквал от там. Затичал се изплашеният човек, всичко разказал на хана. Разсърдил се владетелят. Отишъл лозето сам, със собствените си очи да види. Търкаляли се едри чепки по земята, виждали се следите от заешките зъби по стеблата на лозите. Разсърденият хан заповядал:

– Ловците да пуснат ловните кучета по следите и да изтребят всички зайци, които видят.

Дълго вървели ловците по заешките следи, застреляли няколко заека, завърнали се и казали:

– Не намерихме заека с черното ухо, който шета из лозето.

Разярил се ханът, извикал:

– Аз сам ще го застрелям!

Метнал се на седлото, пришпорил коня, препуснал из полето, но не срещнал заека. Много се уморил, слязъл от коня, полегнал да си почине под едно разклонено дърво и заспал.

 

Да го оставим да хърка, а аз ще ви разкажа за заека с черното ухо. Като видял хана, заекът хукнал да търси мъдрата магьосница. Помолил я да му каже, как да се спаси, а и на Алияр да помогне. Пошепнала му тя нещо.

Завърнал се заю при спящия хан. Хвърлил се върху него. Скокнал изплашен владетелят. Заекът с чарното ухо изрекъл магическите слова. Злият хан на заек се превърнал. Хукнал сам из гората.

Никой не го потърсил, никой не се разтревожил за него, защото към слугите си и към селяните той бил по-свиреп и от най-свирепите диви животни, които го нападнали през нощта и го разкъсали на парчета.

 Така Алияр и заекът с черното ухо отървали народа от ханския гнет.

 

Източник:

Сказки народов СССР. Т. 1. – Москва : Изд. “Правда”, 1986, с. 547-549 с.

(Из сборника на А. Ахундов.)

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата азербайджанска приказка “Златният свещник – 1“.